Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Да се надяваме, че просто ти е сърдита — рече Предан. — Птицата отлетя вчера. И щом стигне Бъкип, майка ми ще побърза да изпрати за Копривка. Казах й, че опасността е голяма и че не бива да се бави. Направихме всичко по силите си, Фицрицарин.

Думите му не ме успокоиха особено. Когато пред очите ми не беше картината, в която дракон пируваше с нежната плът на Копривка, си представях реакцията на Бърич при вида на кралската гвардия, пратена да отведе дъщеря ми в замъка Бъкип. Пътуването минаваше мъчително и малко неща ме развличаха, ако не се брояха упоритите и коварни опити на Шишко да ми отмъсти. Втория път, когато одрасках кокалчетата на пръстите си, докато се опитвах да отворя вратата, му казах:

— Знам, че ти го правиш, Шишко. Не е честно. Не е моя вината, че участваш в това пътуване.

Той бавно седна и провеси босите си крака през койката.

— Тогава чия е, а? Кой ме накара да се кача на този кораб, където ще умра?

Разбрах грешката си. Не можех да му кажа, че просто изпълнявам заповедта на принца. Сенч беше прав. Налагаше се аз да опера пешкира. Въздъхнах.

— Аз те качих на кораба, Шишко. Защото се нуждаем от помощта ти, ако се наложи да убием дракона. — Вложих в гласа си цялата топлота и вълнение, които можех да събера. — Не искаш ли да помогнеш на принца? Не искаш ли да си част от приключението, което изживяваме?

Той присви очи към мен, сякаш аз бях малоумният.

— Приключение? Драйфане и ядене на риба? И през цялото време нагоре-надолу, нагоре-надолу? Да вървя сред хора, които се чудят защо не съм мъртъв? — Скръсти късите си ръце на гърдите. — Чувал съм за приключения в приказките. В тях има златни монети, магии и красиви момичета за целуване. А не драйфане!

В момента напълно споделях мнението му. Докато излизах, се препънах в прага.

— Шишко! — укорих го.

— Не съм аз! — заяви той, но въпреки това се разсмя.

Малките кораби се носеха по увенчаните с бели якички вълни и ветровете бяха благосклонни към нас. Въпреки това пътуването ми се струваше безкрайно. Денем се опитвах да се занимавам с Пъргав, да се грижа за удобството на Шишко и да се отървавам с по-малко натъртвания. Нощем се мъчех да открия дъщеря си, но безуспешно. Когато влязохме в пристанището на Цайлиг, се чувствах като парцал, а и сигурно изглеждах така. Уеб дойде до мен на релинга, докато гледах приближаващия се град.

— Няма да питам за тайните ти, но ти предлагам да споделя товара ти, стига да мога — тихо рече той.

— Благодаря, но ти вече смъкна голяма част от него. Знам, че не бях особено търпелив с Пъргав през последните няколко дни и че си му помагал с уроците. Знам също, че често навестяваше Шишко и го развличаше. Никой не би могъл да ми помогне повече за момента. Благодаря ти.

— Е, добре тогава — тъжно рече той, потупа ме по рамото и се отдалечи.

Престоят ни в Цайлиг също беше безкраен. Нощувахме в къщата-крепост, където прекарах и доста от дните. Кашлицата на Шишко още не беше отминала, но не ми се виждаше толкова болен, за колкото се представяше. Колкото и да бе досадно да кисна в болничната му стая, все пак реших, че така е най-добре — един-два пъти успях да го убедя да излезе навън, но хората не го гледаха с добро око. Шишко беше като сакато пиле в ято здрави птици; достатъчен бе и най-малкият повод, за да го изкълват до смърт. Не беше подобрил отношението си към мен, но въпреки това не ми се искаше да го оставям сам. Макар че нито веднъж не поиска да остана с него, всеки път, когато излизах от стаята, намираше предлог да ме последва или да ме повика няколко минути по-късно.

Първия път, когато Уеб дойде по предложение на Сенч да прекара известно време с Шишко, си помислих, че старецът нарочно се опитва да ни сближи. Но после Сенч ме извика и ме прати навън, облечен като островитянин, чак до татуировката на бухал, която набързо нарисува на бузата ми. С боя и смола измайстори на долната ми устна крив белег, който да обясни мълчаливостта ми и лошото ми произношение. Даде ми достатъчно местни пари да пия гадната им бира в прекалено горещите им кръчми. След това излизах още няколко пъти, всеки път облечен като търговец от различен клан. Цайлиг бе един от големите търговски центрове на Външните острови и никой не обръщаше внимание на непознато лице в шумна пивница. Работата ми бе да седя и да слушам клюки и истории. Преговорите с хетгурда бяха разбунили духовете. Местните бардове получаваха добри бакшиши за всяка песен за Аслевял и Айсфир, разказваха се и много родови предания, за да се впечатлят другарите по чашка около камината. Слушах внимателно, като отсявах измислиците и легендите от фактите, за които имаше вероятност да са истина.