Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Не, принце! — Бях смаян, че може да си помисли подобно нещо. — Тинтаглия я е намерила, проследявайки моите мисли, или поне така ми се струва. Мисля, че когато използваме силно Умението, драконът може да ни чува. Или когато пътуваме насън, както открихте двамата с Шишко. Тинтаглия знае донякъде кой съм от посещението на бинградската делегация в Бъкип. Тогава използвахме непредпазливо Умението и може би тогава ме е набелязала. Иска да разбере какво знаем за черния дракон. Тъй като всички излюпили се в Дъждовитите равнини дракончета са немощни, Айсфир може да се окаже последната й надежда за създаване на потомство и за продължаване на вида й.

— И нямаме начин да защитим Копривка.

— Тя се показа доста способна против дракона — отвърнах с нотка на гордост. — Защитава се — както и мен — по-добре, отколкото бих могъл и да мечтая.

Той ме измери с очи.

— И несъмнено ще продължи да го прави. Докато драконът си остане заплаха, която се явява единствено в сънищата й. Но ние не знаем много неща за тази Тинтаглия. Ако черният дракон наистина е единствената й надежда, както предполагаш, то тя наистина може да стане много отчаяна. Копривка би могла да се защити в сънищата си, но как ще се справи с дракон, кацнал пред дома й? Къщата на Бърич би ли оцеляла срещу яростта на дракон?

Изобщо не исках да си представям подобна картина.

— Тинтаглия открива Копривка само нощем, в сънищата си. Може би няма представа къде всъщност живее.

— А може би предпочита да остане по-близо до малките дракончета. Засега. А утре вечер може да се отчае и да долети до дома на Копривка. — Затвори очи и уморено разтърка слепоочията си. После ме погледна и поклати глава. — Не мога да повярвам, че изобщо не си се замислял за това. Какво ще правим? — Не изчака отговор и се обърна към Сенч. — Имаме ли пощенски птици на борда?

— Разбира се, принце.

— Ще пратя послание на майка ми. Копривка трябва да бъде прибрана на безопасно място в Бъкип… не, това е глупаво. Много по-бързо ще е да се свържем направо с нея, да я предупредим за опасността и да я пратим при майка ми. — Разтърка очи и въздъхна тежко. — Съжалявам, Фицрицарин — рече тихо и искрено. — Ако не беше в опасност, може би щях да оставя нещата каквито са. Но не мога. Поразен съм, че си решил да постъпиш така.

Сведох глава. Приех думите му със странно чувство, не с гняв или ужас, а с усещането, че неизбежното в крайна сметка настъпва. Побиха ме тръпки. В ума ми се появи образът на Шута — усмихваше се доволно. Осъзнах, че отново докосвам отпечатъците от пръстите му върху китката си. Чувствах се като човек, когото току-що са принудили да направи фатален ход в игра на камъни. Или като вълк, който най-сетне са притиснали в ъгъла. Промяната бе твърде огромна, за да изпитвам съжаление или страх. Оставаше ми само да стоя като вцепенен и да очаквам неминуемата лавина последици.

— Фицрицарин — обади се Сенч, след като мълчанието ми се проточи. Долавях загрижеността в гласа му и съчувственият му поглед почти ми причиняваше болка.

— Бърич знае — рекох неловко. — Че съм жив. Пратих му съобщение по Копривка. Само той можеше да го разбере. Защото бях дал на Копривка думата си и исках Бърич да знае, че синът му… че Пъргав е в безопасност и е с нас. Бърич е отишъл при Кетрикен. И може би е говорил и с Шута. Така че… знае. — Поех дълбоко дъх. — Възможно е дори да е очаквал подобно нещо, повикване в двора. Сигурно подозира, че Копривка има Умението. Как иначе би могла да научи от мен, че Пъргав е в безопасност? Той беше кралският човек на Рицарин. Знае какво представлява Умението. Как ми се иска Рицарин да не го беше запечатал… Да можех сега да докосна ума му… Макар че едва ли щях да намеря смелост…

— Бърич е бил кралски човек на Рицарин? — Предан се залюля на задните крака на стола си и ни изгледа смаяно.

— Даваше силата си на принц Рицарин — потвърдих аз.

— Още едно нещо, което не знаех. — Предан бавно поклати глава. Краката на стола му изтропаха рязко върху палубата. — Какво трябва да стане? — гневно попита той. — Какво трябва да се случи, за да разкриете всичките си тайни?

— Това не е тайна — тежко рече Сенч. — А само част от историята, отдавна забравена като нямаща значение за настоящето. Фиц, сигурен ли си, че Бърич е бил изолиран от Умението?

— Да. Много пъти съм се мъчил да достигна до него. Дори се опитвах да черпя сила от него онзи път в планините. Нищо. Непроницаем е. Дори Копривка се е опитвала да влезе в сънищата му, но без успех. Каквото и да е сторил Рицарин с Бърич, изпипал го е до последната подробност.