Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Бащата на Пъргав? Значи… Пъргав твой син ли е? Каза, че имаш осиновен син, но…

— Пъргав е син на Бърич. И природен брат на Копривка. — Поех дълбоко дъх и се чух да питам: — Имате ли бренди? Виното е недостатъчно за подобен разговор.

— Напълно те разбирам.

Предан стана и донесе бренди. В този момент беше повече племенник, отколкото принц. Изпадна в захлас от историята на фамилията. Беше ми трудно да говоря за всичко това, а съчувственото кимане на Сенч правеше нещата още по-лоши. Когато всички заплетени връзки най-сетне му бяха разказани, Предан дълго мълча, клатеше глава.

— Ама че каша си забъркал, Фицрицарин. С тази подробност разказът на майка ми за живота ти става много по-разбираем. И сигурно страшно мразиш Моли и Бърич, че са те зарязали, забравили са за теб и най-предателски са намерили утеха един в друг.

Бях потресен, че може да говори по този начин.

— Не — казах твърдо. — Не е така. Те мислеха, че съм мъртъв. Няма нищо предателско в това да продължиш да живееш. И ако е трябвало да се омъжи за някого, то… то съм радостен, че е избрала достоен за нея мъж. И че е намерила мъничко щастие за себе си. И че двамата заедно закрилят детето ми.

Ставаше ми все по-трудно да говоря, гърлото ми се стягаше. Отпуснах го с огромна глътка бренди и с мъка поех дъх.

— Той е по-добър мъж за нея — успях да добавя. Бях си го повтарял толкова често през всичките тези години.

— Чудно ми е дали и тя е на същото мнение — замислено рече принцът и като видя физиономията ми, побърза да добави: — Моля за извинение. Не е моя работа да се питам подобни неща. Но… но все пак съм потресен, че майка ми е позволила това. Много често ми е повтаряла каква огромна отговорност имам като единствен наследник на трона.

— В това отношение отстъпи пред чувствата на Фиц. Въпреки съветите ми — обясни Сенч. Почувствах задоволството му, че най-сетне успява да си го върне.

— Разбирам. Всъщност нищо не разбирам, но засега въпросът е как си я учил да използва Умението? Живял ли си близо до нея преди, или…

— Не съм я учил. Всичко, което знае, го е постигнала сама.

— Но нали казвате, че това е ужасно опасно! — Смайването на Предан сякаш стана още по-силно. — Как можеш да й позволиш да се излага на такъв риск, след като знаеш колко е важна тя за трона на Пророците? — Въпросът бе отправен към мен, а после принцът обвинително се обърна към Сенч. — Ти ли не си допускал да се явява в двора? Това да не е поредният ти глупав опит да защитиш името на Пророците?

— Ни най-малко, принце — спокойно отрече той и ме погледна. — Много пъти съм молил Фиц да позволи Копривка да бъде доведена в Бъкип, за да може да научи колко е важна за Пророците и да бъде обучена на Умението. Но и по този въпрос чувствата на Фицрицарин са различни. Въпреки съветите ни — на кралицата и моите.

— Не мога да повярвам — тихо рече принцът. — Това е недопустимо. И ще бъде поправено. Аз лично ще го направя.

— Какво ще направиш? — попитах остро.

— Ще й кажа коя е! Тя трябва да се премести в двора и да се отнасят с нея, както подобава на произхода й. Ще се погрижа да бъде обучена на всичко, в това число и на Умението. Братовчедка ми да е възпитана като селско момиче, което лее свещи и храни кокошки! Ами ако тронът на Пророците се нуждае от нея? Още не мога да проумея, че майка ми е позволила това!

Има ли нещо по-смразяващо от това да гледаш един справедлив петнайсетгодишен младеж и да осъзнаваш, че той има властта да разнищи целия ти живот? Чувствах се толкова уязвим, че чак ми прилошаваше.

— Нямаш представа в какво ще се превърне животът ми — казах тихо.

— Прав си. Нямам — с лекота призна той, но гневът му растеше все повече. — Но и ти нямаш. Мотаеш се и вземаш разни грандиозни решения за това какво хората трябва да знаят или да не знаят за собствения си живот. И имаш представа как ще им се отрази това точно толкова, колкото и аз! Просто правиш онова, което мислиш за най-безопасно, а после се спотайваш и се надяваш никой да не те намери и да не те обвини, ако нещата се оплескат!

Яростта му растеше все повече и повече и внезапно заподозрях, че не само Копривка е причина за това.

— Защо се ядосваш толкова? — попитах го. — Това няма нищо общо с теб.

— Нищо общо с мен ли? Нищо общо с мен ? — Скочи на крака, като едва не събори стола си. — Как е възможно Копривка да няма нищо общо с мен? Нима нямаме обща кръв? Нима тя не е Пророк по рождение и не притежава Умението? Знаеш ли… — За момент спря и с мъка се овладя, след което заговори по-тихо. — Имаш ли представа какво означаваше за мен да раста без равен с мен? С някой от моята кръв, с някой връстник, с когото да мога да поговоря? С някой, който би ми подал ръка в отговорността за управлението на Пророците, така че не всичко да се стоварва само върху мен? — Погледна настрани, сякаш се взираше в нещо през стената, след което изсумтя: — Тя можеше да седи в тази каюта като годеница на някой островитянин, не аз. Ако майка ми и Сенч разполагаха с двама Пророци, с които да купят мира, кой знае…