Робин Хоб - Съдбата на Шута

Шишко беше заспал седнал и бе отпуснал тежко глава на гърдите си. Изстена тихо, когато го побутнах да се събуди и му помогнах да стане.

— Искам вкъщи — промърмори, докато креташе покрай мен по пътя.

— И аз — отвърнах.

Но в ума ми не бе Бъкип, а поляна с изгрев към морето и момиче с яркочервена пола, което ме приканва да приближа. Време, а не място. И вече нямаше път, който да ме отведе там.

Още на следващия ден ни бе казано, че всички въпроси относно убийството на Айсфир са решени. Трябваше да се върнем в Цайлиг и да приемем условията на хетгурда, след което да заминем за Аслевял да ловуваме дракона. За момент се запитах дали внезапните планове за отплаването ни имат нещо общо с нощната сцена, на която бях станал свидетел, но после видях как пускат птицата, която трябваше да отнесе вестта за заминаването ни, и реших, че новината е пристигнала тук на същите криле.

Последвалата суматоха ми спести разговора с принца, но ме изправи пред друга неприятна ситуация. Шишко категорично отказваше и да чуе за ново пътуване с кораб. Безсмислено бе да му се обяснява, че това е единственият начин, по който можем да се върнем у дома. В моменти като този ясно се виждаха ограниченията на ума и разсъжденията му. Шишко се бе развил, откакто стана един от нас — не само че говореше по-свободно, но и използваше думите по по-сложен начин. Беше като растение, което най-сетне е получило слънчева светлина, и показваше повече разбиране и потенциал, отколкото можех да очаквам от тътрещия се слабоумен слуга в кулата на Сенч. И въпреки това разликите му си оставаха налице. Понякога се превръщаше в уплашено и непокорно дете и в такива случаи разумните доводи изобщо не помагаха. Накрая Сенч се принуди да прибегне до силно приспивателно вечерта преди заминаването, което налагаше през цялата нощ да остана нащрек и да следя сънищата му. Бяха тревожни и направих всичко по силите си, за да ги успокоя. Изпълниха ме лоши предчувствия, когато Копривка не дойде да ми помогне, но в същото време донякъде бях доволен, че е така.

Шишко все още спеше дълбоко, когато го натоварихме в една ръчна количка, за да го откараме на кораба. Чувствах се като пълен глупак, докато я бутах по неравния път към пристанището, но Уеб вървеше до мен и говореше толкова небрежно, сякаш сцената бе нещо съвсем обичайно.

Заминаването ни сякаш бе по-голямо събитие от пристигането. Очакваха ни два кораба. Забелязах, че целият контингент от Шестте херцогства отново се качва на кораб на Глигана. Нарческата, Пиотре и малката им свита пътуваха на по-малко и по-старо корито, на чиято мачта се вееше флаг с нарвал. Дори Великата майка дойде да я изпрати и да я благослови. Имаше и други церемонии, но не видях почти нищо от тях, защото Шишко започна да се върти неспокойно в койката си и реших, че ще е най-добре да остана близо до него в случай, че се събуди и реши да слезе от кораба.

Седях до койката му в мъничката каюта, която ни бяха отредили, и се опитвах да внуша мир и спокойствие в сънищата му. Движението на вълните и шумотевицата проникна в тях въпреки усилията ми и той се събуди с вик и седна. Огледа помещението с диви и същевременно уморени очи.

— Това е лош сън! — изплака.

— Не. — Трябваше да му го кажа. — Истина е. Но ти обещавам, че ще си в безопасност, Шишко. Обещавам.

— Не можеш да ми обещаеш това! Никой не може да ми го обещава на кораб! — обвинително рече той. Бях го прегърнал успокоително през рамото, когато се събуди. Сега той се освободи от ръката ми, сгуши се отново в одеялата, обърна се към стената и захлипа неудържимо.