Робин Хоб - Съдбата на Шута

Кръвта ми се смрази. Не исках да му казвам, че именно от това се бях опитал да защитя Копривка. Казах му донякъде истината.

— Изобщо не ми е минавало през главата да го погледна от тази страна. Не съм си и помислял, че това би ти се отразило по някакъв начин.

— Е, отразило се е. И се отразява. — Внезапно насочи вниманието си към Сенч. — И твоето нехайство е абсолютно нетърпимо. Момичето е наследник на трона на Пророците след мен. Това трябваше да бъде документирано и заверено при това, преди да напусна пристанището! Ако се случи нещо с мен, ако загина, докато се опитвам да отсека главата на онзи замръзнал дракон, ще настане хаос и всички ще започнат да предлагат кой да…

— Направено е, принце. Преди много години. И документите се пазят на сигурно място. Така че не съм бил нехаен. — Сенч негодуваше, че Предан изобщо е можел да си помисли подобно нещо.

— Би било хубаво да го знам. Може ли някой от вас да ми обясни защо е било толкова важно тази информация да се крие от мен? — Изгледа ме свирепо. — Оставам с впечатлението, че много често си вземал решения за живота на другите и си правил каквото смяташ за най-добро, без да се посъветваш с тях за собственото им мнение. И че не винаги си бил прав!

— Това е проблемът с вземането на решения — отвърнах. — Никога не знаеш дали постъпваш правилно, докато не го направиш. Но това се очаква от зрелите хора. Да вземат решения. И после да живеят с тях.

Известно време той не каза нищо.

— И ако взема зряло решение да кажа на Копривка коя е? Да поправя поне част от несправедливостта, която сме й причинили?

Поех дъх.

— Моля те да не го правиш. Това не може да й се стовари просто така, изневиделица.

Този път принцът помълча по-дълго, след което попита иронично:

— Имам ли и други тайни роднини, които ще цъфнат в живота ми, когато ги очаквам най-малко?

— Не знам за такива — отвърнах сериозно. И добавих, този път по-официално: — Принце, моля те. Нека аз да й кажа, ако наистина трябва да научава.

— Определено заслужаваш тази задача — отбеляза той и Сенч, който междувременно бе станал сериозен, отново се усмихна. Предан добави почти замечтано: — Изглежда силна в Умението. Само си помислете какво би било, ако сега беше тук. Можехме да разчитаме на нея, а и Шишко може би щеше да остане на сигурно място у дома.

— Всъщност тя се сработва чудесно с Шишко. Много добре може да го успокоява и е спечелила доверието му. Именно тя се справи с кошмарите му по време на пътуването до Цайлиг. Но в отговор на това, което каза — не, принце. Шишко е твърде силен и твърде избухлив, за да бъде оставен сам където и да било. И в крайна сметка ще се наложи да се справяме с това. Колкото повече го учим, толкова по-опасен става.

— Мисля, че най-добрият лек за ината на Шишко е да го върнем у дома при познатия му начин на живот. Предполагам, че тогава пак ще стане по-сговорчив. За съжаление, преди това трябва да намеря и да убия дракон.

Изпитах облекчение, че оставяме темата за Копривка, но имаше още нещо, което трябваше да се изясни.

— Принце. Пъргав не знае абсолютно нищо за това. Няма представа, че Копривка е моя дъщеря и негова природена сестра. Бих искал да си остане така.

— А, да. Естествено, когато си решил да запазиш това в тайна, изобщо не си се замислил как ли ще се отрази това на другите деца, ако случайно се появят.

— Прав си. Не съм — се съгласих с мъка.

— Добре, ще си мълча. Засега. Но може би няма да е зле да се замислиш как ли би се чувствал, ако едва сега откриеш кои са родителите ти. Помисли си само! Ами ако изведнъж се окаже, че не си син на Рицарин, а на Искрен? Или на Славен? Или пък на Сенч? Колко благодарност ще изпиташ към онези, които са знаели през цялото време и са те „защитавали“ от истината?

Студената бездна на съмнението зейна за миг пред мен, макар да отхвърлях тези безумни идеи. Да, Сенч бе способен на подобна лъжа, но това противоречеше на логиката. Все пак Предан бе постигнал целта си. Бе успял да събуди в мен гнева, който бих изпитал, ако открия, че съм бил лъган толкова дълго.

— Сигурно щях да ги намразя — признах си. Погледнах го право в очите. — И това е още една причина да не искам Копривка да научава.

Принцът сви устни и кимна отсечено. Това не бе обещание да пази тайната ми, а по-скоро оценяване на трудностите около разкриването й. Повече нямаше да получа от него. Надявах се да смени темата, но той неочаквано се понамръщи и попита:

— И защо кралица Хич-не-ме-е-еня си има вземане-даване с бинградския дракон? Да не би да е в съюз с Тинтаглия?