Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Шишко — започнах безпомощно. Никога не се бях чувствал така жесток, никоя моя постъпка не ми се бе виждала толкова лоша.

— Махай се!

Въпреки защитните ми стени заповедта чрез Умението наред с думите му ме накара да се олюлея. Открих, че съм станал и посягам към вратата на миниатюрната каюта, която деляхме с Осезаващата котерия. Насилих се да спра.

— Искаш ли някой друг да поседи с теб? — попитах безпомощно.

— Не! Всички ме мразите! Всички ме лъжете и ме тровите, и ме карате да изляза в океана, за да ме убиете. Махай се!

Умението му ме изтласкваше като силен студен вятър. Докато излизах през ниската врата, се изправих твърде рано и си блъснах главата в рамката. Ударът ме замая и тръгнах с олюляване по палубата. Жестокият смях на Шишко беше като втори удар.

Скоро си дадох сметка, че това не е случайност. Може би първият път беше, но през следващите дни от пътуването Шишко успя да ме препъне с Умението достатъчно пъти, за да разсее всичките ми съмнения. Ако го дебнех, понякога успявах да се измъкна, но ако ме видеше пръв, го разбирах едва когато палубата се изплъзваше изпод краката ми. Опитвах се да запазя равновесие, но вместо това падах.

Но първия ден го приписах на собствената си нескопосаност.

Отидох да намеря Сенч и Предан. През това пътуване имахме повече възможности да сме заедно, отколкото по време на предишните. Пиотре, нарческата и стражите й бяха на другия кораб. Екипажът на Глигана, който работеше на нашия кораб, не обръщаше особено внимание на това кой с кого общува и нямаше нужда от много преструвки. Затова отидох направо при каютата на принца и почуках. Сенч отвори. Бяха се настанили добре, на масата имаше храна. Беше местна, но поне бе много. Виното си го биваше и ми стана приятно, когато Предан ми кимна да се присъединя към тях.

— Как е Шишко? — попита той без никакви встъпления.

Разказах подробно, като почти изпитвах облекчение — ужасявах се, че незабавно ще поиска обяснения за Копривка. Описах несгодите и нещастията на дребния човек и завърших с думите:

— Въпреки силата му не виждам как можем да го принудим да продължи. С всеки следващ кораб, на който се качваме, започва да ме мрази все повече и става все по-непредсказуем. Рискуваме да събудим у него враждебност, която да не можем да успокоим. Възможно е дори да насочи Умението си срещу нашите начинания. Ако е възможно, аз лично предлагам да го оставим в Цайлиг, когато потеглим за Аслевял.

Сенч тропна с чашата си по масата.

— Знаеш, че не може да стане, така че защо го предлагаш? — Разбрах, че с това свое раздразнение се мъчи да скрие собственото си чувство за вина и съжаление. — Кълна се, никога не съм си помислял, че ще се окаже толкова трудно за него. Няма ли начин да го накараме да разбере колко важно е това, което правим?

— Може би принцът би могъл да му го обясни. В момента Шишко ми е толкова ядосан, че май изобщо не чува какво му говоря.

— Не е единственият, който ти е ядосан — хладно отбеляза Предан. Спокойствието, с което се обърна към мен, ме предупреди, че гневът му наистина е много дълбок. Владееше го, както мъж владее меча. И чака удобен момент.

— По-добре да ви оставя да го обсъдите насаме — рече Сенч и побърза да стане.

— О, не. Щом не знаеш нищо за Копривка и нейния дракон, значи и за теб ще е толкова полезно, колкото и за мен.

Сарказмът на принца осуети оттеглянето на Сенч и той бавно се отпусна на стола си. Изведнъж ми стана ясно, че старецът няма да ми помогне по никакъв начин, и че дори е доволен, че съм притиснат в ъгъла.

— Коя е Копривка? — директно попита Предан.

Отговорът ми бе също тъй директен.

— Дъщеря ми. Макар тя да не го знае.

Той рязко се облегна назад, сякаш го бях залял със студена вода. Последва дълго мълчание. Сенч, мътните да го вземат, вдигна ръка да прикрие устата си, но успях да забележа усмивката му. Изгледах го свирепо. Той отпусна ръката си и се ухили открито.

— Ясно — най-сетне каза Предан. После, сякаш това бе най-важното заключение, до което можеше да стигне, добави: — Значи имам братовчедка! Колко е голяма? Как така не съм я виждал досега? Или съм я виждал? Кога за последно е била в двора? Коя лейди е майка й?

Не можех да намеря думи, но когато Сенч заговори вместо мен, бях готов да го убия.

— Никога не е идвала в двора, принце. Майка й прави свещи. Баща й… мъжът, когото мисли за свой баща, е Бърич, бивш главен коняр в замъка Бъкип. В момента е на шестнайсет, ако не се лъжа. — Спря, сякаш даваше възможност на принца да осмисли чутото.