Робин Хоб - Съдбата на Шута

Защо?

Защото не иска, и толкова. Трябва да се скрием тук и да не издаваме нито звук.

Приклекнах зад оградата и потупах земята, за да приканя и Шишко да клекне. Той се намръщи към мен в сивотата. Много ми се искаше просто да го отведа обратно, но бях сигурен, че Елиания ще чуе тътренето на краката му, ако опитаме да се махнем. По-добре бе да изчакаме. Едва ли щеше да се забави много. Може би просто искаше да се облекчи. Надникнах през храсталака.

Ела при нас, преди да те е видяла — предложих на принца.

Не. Вече ме видя. Вървете си. Ще говорим по-късно.

И не повярвах, когато изведнъж издигна стените си срещу мен. Беше станал по-силен. Усещах го с Осезанието, наежен и треперещ под спокойния й поглед, докато тя се приближаваше към него в здрача — слънцето пълзеше под хоризонта и отказваше да залезе.

Смаях се, когато я видях как бързо преодоля разстоянието и колко близко се доближава до него. Определено не за пръв път се срещаха тайно. Исках да извърна поглед, но въпреки това продължавах да се взирам през храстите. Думите й едва достигаха до мен.

— Чух вратата да се отваря и затваря, погледнах през прозореца и те видях да чакаш тук.

— Не можех да заспя. — По-скоро усетих, отколкото видях острия му поглед в моя посока.

Върви си. Ще говоря с теб утре. — Мисълта бе съвсем тиха, насочена само към мен. Не вярвам дори Шишко да я усети. В тона му се чуваше кралска заповед. Очакваше да му се подчиня.

Не мога. Знаеш, че е опасно. Кажи й да се връща в стаята си, Предан.

Не усетих мисълта ми да е достигнала до него. Беше се затворил, за да се съсредоточи единствено върху момичето. До мен Шишко се изправи, прозя се и каза сънено:

— Връщам се.

Шшт. Не. Трябва да стоим тук и да сме тихи. Не говори на глас. — Погледнах разтревожено младата двойка, но дори и да беше чула Шишко, Елиания не го показа с нищо. Запитах се с безпокойство къде ли е Пиотре и какво ли ще направи на Предан, ако ги открие заедно.

Шишко въздъхна тежко, клекна, после направо седна на земята.

Това е тъпо. Искам да си легна в леглото.

Елиания наклони глава на една страна и погледна Предан в очите.

— Така значи. Кого чакаш? — Очите й се присвиха. — Лестра ли? Тя ли те покани на среща?

На лицето на Предан се появи много странна усмивка. Може би беше доволен, че е събудил ревността й? Говореше по-тихо от нея, но разчитах думите по движението на устните му.

— Лестра ли? Защо ми е да чакам Лестра под луната?

— Тази нощ няма луна — остро посочи Елиания. — А колкото до това защо Лестра — че как, защото с готовност би ти отдала тялото си, за да правиш с него каквото пожелаеш. Повече за да ме унизи, отколкото защото те намира за хубав.

Той скръсти ръце на гърдите си. Запитах се дали го направи, за да скрие задоволството си, или за да не посегне да я прегърне. Тя бе стройна като върбичка, сплетената й за през нощта коса падаше до бедрата й. Почти усещах топлината й, която достигаше до него.

— Виж ти. Мислиш ли, че ме намира за хубав?

— Кой знае? Пада си по странни неща. Има си котка с крива опашка и твърде много пръсти на лапите. Смята я за хубава. — Елиания сви рамене. — И ще ти каже, че и ти си хубав, само за да те спечели.

— Така ли? Но може пък да не искам Лестра да ме спечелва. Хубавка е, но може пък изобщо да не я искам.

Самата нощ затаи дъх, когато Елиания го погледна. Видях как гърдите й се надигнаха, докато поемаше дъх и събираше кураж.

— Тогава какво искаш? — попита тихо като ветрец.

Предан не се опита да я прегърне. Мисля, че тя би се съпротивила. Вместо това протегна ръка и повдигна брадичката й с върха на пръстите си. Наведе се напред, за да си открадне целувката. Да открадне ли? Но тя не се дръпна. Вместо това се надигна на пръсти и устните им се докоснаха в мекия здрач.

Почувствах се като похотлив дъртак, проснал се в тъмното зад оградата и надничащ към младата двойка. Знаех, че Предан се излага на опасност, че и двамата поемат глупави рискове, но сърцето ми подскочи при мисълта, че моето момче би могло да познава не само уговорения брак, но и любовта. Когато устните им най-сетне се разделиха, се надявах да й каже да се връща в спалнята си. Исках да изживее този момент, но освен това знаех, че ще се наложи да се намеся, ако решат експериментът им да не се ограничи единствено с целувка. Потрепнах от тази мисъл, но тя бе задължителна.

С ужас чух задъхания й въпрос.

— Целувка. Само това ли искаше?

— Само това ще взема сега — отвърна той. Гърдите му се повдигаха и спускаха, сякаш бе тичал на състезание. — Ще изчакам, докато не заслужа повече.