Робин Хоб - Съдбата на Шута

Вдигнах стените и се замолих, макар да знаех, че това няма да ми помогне.

Сенч?

Не зная, милорд — изящно и безочливо излъга старецът. Едновременно го проклех и му се възхитих.

Фицрицарин.

Има сила и власт в това да наречеш някого с истинското му име. Разтърсих се от удара и бързо се замолих:

Не ме наричай с това име. Не тук и не сега, защото драконът може да подслушва.

Не се страхувах от дракона, а от дъщеря си. Твърде много частици от тайните ми попадаха в ръцете й.

Кажи ми, Том.

Не по този начин. Ако трябва да говорим за това, нека да бъде от уста на ухо.

До мен в тъмното Шишко се зави презглава и изстена.

Да се срещнем веднага. — Гласът на принца бе сърдит.

Неразумно е — обади се Сенч. — Да изчакаме до сутринта, принце. Не е нужно да караме хората да почнат да си задават въпроси, като викаме някакъв войник посред нощ.

Не. Веднага. Неразумното е да ме мамите относно тази Копривка. Искам веднага да науча какво става зад гърба ми и защо.

Почти имах чувството, че се намирам в майчиния дом до пейките-легла. Усещах как гневът му прогонва студа от голите му гърди, когато отметна завивката, как яростно нахлузи обувките си.

Добре тогава, изчакай да се облека — отстъпи уморено Сенч.

Не. Оставаш тук, съветник Сенч. Каза, че не знаеш нищо, нали? Значи няма смисъл да си правиш труда да идваш. Ще се срещна с Фиц… с Том на четири очи.

Гневът му ревеше като бушуващ пожар, но въпреки това се бе въздържал да ме нарече по име. Част от съзнанието ми се възхити на самообладанието му. Но по-голямата част бе заета с възникналата дилема. Моят принц ми беше ядосан, при това напълно оправдано от негова гледна точка. Как да реагирам на въпросите му? Кой бях за него сега? Приятел, наставник, чичо или поданик? Усетих, че Шишко се надига в леглото и ме гледа как се обличам.

— Ще изляза съвсем за малко. Нищо няма да ти се случи — уверих го, докато се питах дали наистина е така.

Не искам да оставям Шишко сам — обърнах се към принца с надеждата това извинение да ме спаси.

Тогава доведи и него — кратко заповяда той.

— Искаш ли да дойдеш?

— Чух го — с досада отвърна Шишко и въздъхна тежко. — Все ме караш да ходя на места, на които не искам — оплака се, докато се мъчеше да си намери дрехите в тъмното.

Сякаш мина година, докато се облече. Намусено отказа предложенията ми да му помогна. Най-сетне излязохме от къщичката и тръгнахме през селото. Непривичният здрач, който минава за нощ в тази част на света, правеше всичко да изглежда сивкаво. Странно, но ми действаше успокоително и накрая разбрах на какво се дължи това. Приглушените цветове ми напомняха как Нощни очи възприемаше света привечер и сутрин, когато ловувахме заедно. Светлината бе мека, необременена с цветове и окото можеше да долови и най-малкото движение на плячката. Вървях леко като вятър, но Шишко се тътреше безутешно до мен. От време на време кашляше. Напомних си, че все още не се е оправил напълно, и се опитах да не се дразня от бавната му крачка.

Във въздуха се носеха прилепи. Един плъх-разбойник скочи от бъчва за дъждовна вода и се промъкна крадешком към нечий праг. Запитах се дали е същият, с когото се бе опитал да се сприятели Пъргав, но после изхвърлих това от ума си.

Приближавахме майчиния дом. Дворът бе празен. Нямаше стража, макар че държаха под око брега и пристанището. Явно не се страхуваха от нападение от собствените си хора. Пак се запитах дали Пиотре ми е казал всичко, което знаеше за Хеня. Със сигурност той и нарческата изпитваха опасения от нея, а той бе казал, че не принадлежи към клана. Тогава защо не беше поставил стража и тук?

Поведох Шишко настрани от главния вход. Приближихме майчиния дом отзад, покрай каменните стени и оградите на кошарите. Принцът чакаше зад ъгъла на един навес, до храстите при нужниците. Пристъпваше неспокойно от крак на крак и ни гледаше как приближаваме. Усетих нетърпението му. Дадох му мълчаливо знак да дойде при нас зад оградата.

Не приближавайте. Стойте на място. Не, скрийте се. Или се махнете.

Замръзнах, объркан от неочакваната заповед на принца. И тогава видях каква е причината. Елиания, с наметало над нощницата си, надничаше от вратата. В последния момент успях да спра Шишко и да го дръпна зад оградата. Той ядосано плесна ръката ми.

— Чух го — оплака се, докато напразно се мъчех да го накарам да замълчи.

Трябва да сме много тихи, Шишко. Принцът не иска Елиания да научава, че сме тук.