Робин Хоб - Съдбата на Шута

Тези понита са мършави и кокалести като жребчета. Повече синини ще получиш, ако се опитваш да се задържиш на гърба им, отколкото ако паднеш.

Май Елиания се справя доста добре — подразних го. Той ме изгледа убийствено и побързах да добавя: — Не изглежда чак толкова лесно. Мисля, че й харесва упорството ти.

По-скоро харесва синините ми тая малка вещица. — Долових в думите му нотка на привързаност. Сякаш за да ме отклони от тази мисъл, принцът добави: — Погледни наляво и ми кажи дали виждаш някой зад камъните в края на храсталаците.

Завъртях очи в тази посока, без да обръщам глава. Нещо наистина се спотайваше там. Не бях сигурен дали е човек, или едро животно. Принцът отново яхна понито и се задържа на гърба му, докато то направи серия диви подскоци из ливадата. Кончето му явно бе уморено от играта, но веселият смях на Елиания награди усилията на Предан да се задържи върху него. Той премина препятствието, което досега му се опираше, и тя му отдаде чест. Радостта й от представянето му изглеждаше искрена и дори киселата физиономия на Пиотре се разведри от лека усмивка. Разсмях се с тях и ги приближих.

Тръгни натам и падни. И се постарай понито да избяга към канарите.

Той изстена отвратено чрез Умението, но се подчини. И когато понито побягна, скочих и се втурнах с все сили след него, като по-скоро го гонех, отколкото се опитвах да го хвана. Заедно подгонихме от скривалището й някаква жена, облечена цялата в тъмнозелено и кафяво. Тя веднага побягна и я познах не само по походката, но и по слабата миризма, която успях да доловя. Колкото и да ми се искаше да я подгоня, не го направих. Вместо това предадох на Сенч и Предан онова, което бях научил.

Това беше Хеня! Прислужницата на нарческата от Бъкип. Тук е и ни шпионира.

Отговорът бе две вълни от ужас.

Нарочно се направих на тромав при опитите си да уловя понито. Накрая Пиотре дойде да ми помогне.

— Ама че изплашихме онази старица! — отбелязах.

Той хвана непокорното дребно животно за гривата и вдигна глава към небето. Така и не ме погледна в очите.

— Стъмва се. Имаме късмет, че принцът не падна по-лошо и не се нарани. — Обърна се към подопечните ни. — Трябва да се връщаме. Понитата са уморени от скачането, а и нощта наближава.

Запитах се дали не се опитва да ме предупреди, че принца го грози нещо по-опасно от падане от пони. Отново го върнах на темата.

— Мислите ли, че горката старица е добре? Може би трябва да я потърсим? Изглеждаше много уплашена. Какво ли търсеше сред онези канари?

— Сигурно е събирала подпалки. Или билки и корени. Няма защо да се безпокоим за нея — с безизразно лице отвърна той и надигна глас. — Елиания! Времето за веселби изтече. Трябва да се върнем в майчиния дом.

Видях лицето на Елиания, когато подплаши Хеня. Нарческата беше стресната. А сега е уплашена.

Отсеченото й кимане към Пиотре потвърждаваше мнението на принца. Тя скочи от понито си, свали му юздата и го пусна по склона. Пиотре направи същото с кончето на принца и изведнъж се оказах крачещ редом с него към майчиния дом. Елиания и Предан водеха и мълчанието помежду им тъжно контрастираше на доскорошната им радост. Мъчно ми беше за принца. Научаваше се да обича това момиче от Външните острови, но всеки път, когато се приближаваха един до друг, проклетата политика на трона и властта се вклиняваше помежду им. Изпитах внезапен пристъп на гняв и заговорих рязко.

— Беше Хеня, нали? Жената, която се криеше в храстите. Беше прислужница на нарческата в замъка Бъкип, ако си спомням правилно.

Оцених по достойнство самообладанието на Пиотре. Гласът му бе спокоен.

— Не мисля. Тя напусна, преди да заминем от Бъкип. И двамата смятахме, че ще е по-щастлива в Шестте херцогства, така че нямахме нищо против да я освободим.

— Може и сама да се е върнала в Уислингтън. Може да е изпитала носталгия по дома.

— Нейният дом не е тук. Тя не е от нашия майчин дом — твърдо заяви Пиотре.

— Странно. — Бях твърдо решен да не отстъпвам. Като прост гвардеец от мен не се очакваше тактичност, а само любопитство. — Мислех си, че в тази страна най-важна е фамилията на майката. И че всеки, който служи на нарческата, би трябвало да е от рода й.

— Обикновено е така. — Гласът на Пиотре ставаше все по-напрегнат. — Но по време на пътуването всички жени от фамилията бяха заети. Затова наехме нея.

— Разбирам. — Свих рамене. — Питах се защо майката и сестрите на Елиания не се грижат за нея? Мъртви ли са?