Робин Хоб - Съдбата на Шута

Чувствах се под постоянно наблюдение. Където и да отидех, някой все се мотаеше наоколо. Не можех да посоча конкретно момче или старица, но въпреки това непрекъснато усещах с гърба си нечий поглед. Освен това имах чувството, че Шишко го грози опасност. Беше в начина, по който ни гледаха при всяко излизане, и в реакцията на хората, с които се сблъсквахме. Отдръпваха се, сякаш беше заразен, след което го зяпаха като двуглаво теле. Дори Шишко като че ли си даваше сметка за това. Разбирах, че несъзнателно използва Умението, за да е по-малко забележим. Не беше като онова стремително „Не ме виждаш!“, което навремето едва не ме караше да рухна на земята — а по-скоро непрекъснато оповестяваше колко е незначителен. Запазих това впечатление като нещо, което си заслужава да обсъдя със Сенч.

Почти нямах възможност да се срещам със стария си наставник, а съобщенията чрез Умението бяха кратки. Всички чувствахме, че е по-важно да запази силата си, за да може Предан да се възползва от нея. Сенч също така каза, че щом Пиотре Черната вода вече е решил, че съм телохранител на принца, няма нищо лошо да играя тази роля по-явно.

— Стига да не разбере, че си нещо повече от това — предупреди ме.

Опитах се да бъда ненатрапчив наблюдател и страж на принца. Макар Предан никога да не го каза, май се чувстваше неудобно от постоянното ми присъствие. Жителите на селището вече разглеждаха Предан и Елиания като семейна двойка. Никой не се опита да ги предизвика по какъвто и да било начин. Единствено присъствието на Пиотре ни напомняше, че човек от фамилията на нарческата следи връзката им да остане целомъдрена, докато Предан не е изпълнил своята част от уговорката. Мисля, че двамата с Пиотре се следяхме един друг точно толкова, колкото следяхме и младоженците. Така по един странен начин двамата се превърнахме в партньори?

По това време открих една от причините нарческата да се радва на такава почит от всички кланове, а не само от Нарвала. Това бе култура, в която жените притежаваха земята и плодовете й. Бях приел, че богатството на клана се състои в овцете му. Едва когато проследих Предан и Елиания при един от излетите им сред скалистите хълмове, открих истината. Двамата прехвърлиха един хребет, следвани на дискретно разстояние от Пиотре и от моя милост. Когато погледнах съседната долина, ахнах.

Долу имаше три езера, от две от които се издигаше пара, въпреки че летният ден бе в разгара си. Всичко около тях бе потънало в буйна зеленина, а долината бе изпълнена с грижливо засети и поддържани поля. Докато ги следвах надолу по пътеката, постоянният хладен вятър изчезна. Тук бе закътано и топло, миришеше на минерална вода. Канарите и камъните от полята бяха разчистени и разделяха нивите като каменни огради. В тази долина не само посевите растяха по-добре, но и видях растения и дървета, които смятах за твърде нежни, за да се срещат толкова далеч на север. Тук, на студените Външни острови, имаше земя, превърната от бълбукащите горещи извори в оазис на нежна топлина и изобилие. Нищо чудно, че спечелването на нарческата се разглеждаше като такава голяма награда. Съюзът с онази, която контролираше произвежданата тук храна, бе наистина нещо много ценно в този суров край.

Но в същото време забелязах, че дори в средата на лятото много от нивите са оставени на угар и работниците не са толкова многобройни, колкото би трябвало да се очаква. Отново жените и момичетата бяха по-многобройни от мъжете и момчетата, а малцина от мъжете бяха в разцвета на силите си. Това си оставаше загадка за мен. Имаше жени, богата земя, а липсваха достатъчно работници, които да я обработват. Защо нямаше повече ухажори от другите кланове, желаещи да увеличат децата на този остров на изобилието?

Една привечер Предан и Елиания яздеха две малки мършави понита, които местните жители използваха за всякаква работа. Целта им бе камениста ливада в подножието на полегат хълм, цялата в канари и дървени прегради между тях. Малките понита ме изумиха с това колко високо можеха да скачат. Овце пасяха късата трева наоколо. Небето ставаше все по-тъмносиньо и скоро щяха да се появят първите звезди. Двамата яздеха без седла и Предан вече на два пъти бе паднал от кокалестото си своенравно конче в опитите си да не изостава от безстрашната си съпруга. Момичето се наслаждаваше с цялото си сърце. Яздеше изправена, жълтата й пола се издуваше и трептеше около краката й. Те бяха голи от колената надолу, нямаше дори обувки. Бузите й се бяха зачервили, косата й се развяваше диво и тя яздеше, без да се замисля за нищо друго, освен да покаже на принца, че е по-добра от него. При първото му падане Елиания приближи до него и подигравателният й смях стигна до нас. Втория път се върна да види дали не се е наранил, а Пиотре хвана дребната гадина и я дръпна назад. Вниманието ми бе приковано предимно към Предан; почувствах се горд от това с каква насмешка се отнесе към двете падания.