Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Интересно. Би трябвало да опитаме да открием как го е изолирал. Ако се наложи да елиминираме Умението на Шишко, това може да се окаже един от начините. Да го изолираме. — Сенч говореше по замисления си начин, без изобщо да си дава сметка, че някой може да се засегне от думите му.

— Достатъчно! — избухна принцът.

Двамата трепнахме, изненадани от гневния му изблик. Предан скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— Седите като някакви кукловоди и решавате живота на други хора и как ще ги манипулирате. — Бавно премести поглед от Сенч към мен, принуждавайки ни да го гледаме в очите. Беше млад, уязвим… и някак мъдър. — Знаете ли колко ме плашите понякога? Как мога да стоя тук, да гледам как сте оформили живота на Копривка и да не се питам какви ли номера сте заложили в моя? Ти, Сенч, говориш преспокойно за изолиране на Шишко от Умението. Нима не трябва да се запитам, а дали няма да обединят силите си и да сторят същото и с мен, ако изведнъж стана заплаха за плановете им?

Смаях се, че ни обединява по такъв начин, но не можех да отрека думите му, колкото и смразяващи да бяха. Не смеех да погледна Сенч — та нали принцът можеше да приеме, че се наговаряме за нещо? Забих поглед в чашата си, вдигнах я с два пръста и я разлюлях, наблюдавах течността — често бях виждал Искрен да прави същото, докато размишлява за нещо. Каквито и отговори да бе виждал в танцуващото питие, на мен те ми убягваха.

Чух как столът на Сенч изстърга, когато го бутна назад от масата. Осмелих се да го погледна. Той стана — изведнъж много по-стар, отколкото бе допреди десет минути, — и бавно заобиколи масата. Когато принцът се завъртя да го погледне с объркана физиономия, старият убиец мъчително коленичи пред него. Сведе глава и заговори, без да откъсва очи от пода.

— Принце — рече задавено. — Мой бъдещ кралю. Това е единственият ми план. Никога не бих вдигнал ръка да ти сторя зло, нито да подбудя друг да го стори. Ако желаеш, приеми сега клетвата ми за вярност, която другите ще положат формално само на коронацията ти. Защото я имаш от мига, в който се роди. Не — от мига, в който беше заченат.

Сълзи опариха очите ми.

Предан опря ръце на коленете си, наведе се напред и заговори в тила му.

— Но ти ме излъга. „Не съм чувал нищо за Копривка и дракон“. — Имитацията на невинния тон на Сенч беше превъзходна. — Това ли каза?

Възцари се дълга тишина. Стана ми жал за коленете на стареца. Сенч пое дълбоко дъх.

— Не мисля, че е справедливо да се брои за лъжа, когато и двамата знаем, че лъжа — с неохота рече той. — От човек на моето място понякога се очаква да излъже господаря си. Така че господарят да може да говори правдиво, ако го попитат по съответната тема.

— Ох, я ставай. — В гласа на принца се долавяше отвращение и досадна развеселеност. — Така въртиш нещата, че накрая никой не знае за какво всъщност говориш. Можеш да ми се закълнеш и хиляда пъти във вярност, но ако утре решиш, че едно силно очистително ще ми дойде добре, тайно ще ми го пробуташ.

Стана и протегна ръка. Сенч я пое и Предан му помогна да се надигне. Старият убиец изправи със стон гърба си, заобиколи масата и отново седна на мястото си. Не изглеждаше засрамен нито от директните думи на принца, нито от провала на собственото си представление. Запитах се на какво точно бях станал свидетел. Не за пръв път си дадох сметка колко различни бяха отношенията между стария убиец и това момче и какви бяха помежду ни, докато растях. И именно тук беше разковничето. Когато двамата със Сенч седяхме и разговаряхме, го правехме като търговци, без да се смущаваме от мръсните тайни на занаята. Реших, че не бива да говорим по такъв начин пред принца. Той не беше убиец и не трябваше да бъде посвещаван в по-нечестивите ни начинания. Не биваше да го лъжем за тях, но пък може би не трябваше и да му ги тикаме под носа.

Може би Предан ни напомняше именно това. Поклатих възхитено глава. Кралят разцъфтяваше в него така естествено, както ловното кутре тръгва по следа. Вече знаеше как да ни управлява и да ни използва. И от това не се чувствах унизен, а тъкмо обратното — то ме окуражаваше.

Той обаче ми отне тази радост почти в същия миг.

— Фицрицарин, очаквам от теб да говориш с Копривка довечера, докато сънува. Кажи й, че заповядвам да иде в замъка Бъкип и да поиска от майка ми убежище. Трябва да я убедиш, че аз съм онзи, за когото се представям. Ще го направиш ли?

— Задължително ли е да го изразя точно така? — попитах с неохота.