Никола се засмя. След което рече:
— Това са много пари за нищо.
— Ами — много, бълха го ухапала Сидеров! Той, миналия път, когато се видяхте тук, хвърли на доктора пари за два файтона, за да плати сладкия грях на сина си с една госпожица, та тия ли ще са му много. Моля те, вземи ги! — удари пак на молба зализаният.
Никола взе парите, върна му една едра банкнота и рече с погнуса:
— Махай се!
— Благодарско! — ухили се онзи и пое по улицата с вид на човек, спечелил с честен труд своя дял.
Престолнина, сбъркана работа, замисли се Никола, но… доходна!
Ала в този момент на входната врата на болницата се появи Зорница и той се втурна към нея. Мигом забрави и кокалестата, и зализания натрапник, и всичко друго. Младото, хубаво лице на чедото му бе тъжно, но дори тъгата не можеше да скрие здравата руменина по него, а това бе най-важното. Прихвана я несръчно и несръчно, сковано я поведе към каруцата. Тя се гушна под силната му ръка и захлипа. Остави я да се наплаче.
А когато престолнината остана зад тях, и суха покруса в очите на Зорница подир сълзите, той заговори:
— Отмина, лошото отмина… И няма да е все лошо…
Кемерката рече… Докторът рече…!
И дума по дума повтори какво бе рекъл докторът, какво бе рекла Кемерката. Сетне заговори за спазарения със Сидеров файтон, за зализания натрапник и за какво ли не, но за злината повече не спомена: „Злото е сляпо, казва Кемерката, ала има четири уши — за четирите посоки на света!“, тъй че, заговориш ли за него, все едно, че го викаш. Никола нито веднъж не го повика, гледаше да отпрати очите и мислите на Зорница към идното и към окъпаната есен на планината, в чиито разточителни багри и миризми каруцата меко плуваше. Полека-лека така заплуваха и очите на Зорница — есента и бащините думи пробудиха в тях млади кълнове, нищо, че бе есен. Права е Кемерката!
То, за какво ли няма права дума Кемерката. Права излезе и приказката й за Николица.
Начаса се вдигна от постелята и разпери криле над Зорница, грижите я съживиха. Дори онзи смразяващ лед в очите й сякаш се нагъна, напука се, натроши се. А подир месец, когато и Зорница стъпи на стъпката си, Кемерката въздъхна:
— Уф!… Май, вече се връзва скъсаната жичка. Сега отгоре й трябва да се натъче хубост, нова хубост, та скъсаното да отмине като лош сън.
Ала Николица продължаваше да тревожи Кемерката, натрошеният лед остана в очите й и ако досега те бяха далечни, само за далечни погледи и помисли, сега бяха студено бодливи — с ледени бодли, отправени навътре в нея, и навън!… Как ще се провре душа между тях, а тъче ли се хубост без душа?
Виж Зорница, в очите й, макар и скръбни още, топлото се върна: „Дъщерята на Никола!“. Да не говорим за самия Никола и зет му, младия Никола, у тях не само очите, те целите се сгорещиха, та чак пламтят около новото возило на престолния богаташ. Похванаха тяхното си, хубост да майсторят, и запламтяха.
Така го майсторят, че новото возило събира мало и голямо пред работилницата — хем го събира, хем го държи издалеч — до отсрещната ограда. Че, с всеки ден, возилото придобива една зла хубост, която хем тегли, хем плаши — една стръвна, хищна хубост, притегляща и притискаща людете о отсрещната ограда!
— Що е такова, бре Никола? — питат.
— Щото е такъв сайбията му — отвръща им Никола.
— Бре! — стъписват се те. И се питат: — Дали всички люде в тая престолнина са такива?
А когато Никола и зет му започнаха да обшиват возилото с черна, лъскава кожа, то сякаш оживя, приклекна и се напрегна за скок връз тях. Те съвсем се стъписаха и заподканяха Никола:
— Карай го по-скоро в престолнината! По-далеко от нас такава хубост…
Но Никола откара файтона в престолнината точно на деня, според уговорката със Сидеров. И изобщо не му се наложи да разпитва за кантората на търговеца.
След прохода пътят се спускаше с широк и плавен завой към престолния град. Точно по средата на този завой Никола съгледа друг файтон, около който се разстъпваха Сидеров и синът му — открояваха се ясно в прозрачния, студен въздух на вече късната есен. „Аха, дошли са да го огледат далече от хорските очи, та ако нещо… да не берат срам!“ — досети се Никола. Много те бива да проверяваш, драги Сидеров, е, проверявай, погледай!…
И Никола леко отпусна юздата на коня. Отпусна я според наклона и завоя така, че файтонът сякаш полетя „на крило“ — хем плавно, хем стремително, хем хищно: „Погледай, Сидеров, наклонът ти дава възможност хубавичко да го огледаш, погледай!“ — жумеше срещу резливата въздушна струя Никола. А след малко ще му даде възможност да види как спира този хищник. И го направи.
Читать дальше