Велчо Милев - Непомерното

— Наздраве! — изтръгна го от мислите му Сидеров, подавайки му чашка златист коняк. — Заслужихме си го! — добави. А преди следващата добавка намигна: — То, ако питаш мене, заслужаваме и повече, например една нощ във вилата ми в Чамкория с всичките й благинки там… Няма, няма! — побърза да възпре суровия поглед на Никола. — Знам те вече, казвам си го ей така, по навик. Наздраве!

Когато допиха златистия коняк и Никола се изправи, Сидеров попита:

— В хана ли ще нощуваш?

— Там — отвърна Никола.

— Е, на добър път, към… още по-добра година! — пожела му търговецът.

Но пътят, изглежда, не чу първата половина от пожеланието на Сидеров, защото точно пред самия хан конят на Никола едва не се разчекна върху обледената улица. Изправи се, но провеси задния си ляв крак и закуца. Щеше да му е нужно много време, докато се възстанови. Но Никола не можеше да чака. Реши да остави добичето на грижите на ханджията, а да спазари друг кон и с него да се прибере.

— Пазарът е съвсем наблизо — успокои го ханджията. — А коне — колкото щеш, и на сметка. Срещу зимата кон да купуваш, мнозина нямат с какво да ги изхранят. А напролет ще му вземеш парите двойно!

На заранта Никола сам се увери в думите на ханджията: на близкия пазар конете бяха повече от купувачите! Тъкмо ще си избере млад, евтин и държелив кон — за работа, не за салтанати — той отбираше от коне.

Ала към него веднага се залепи посредник — мургав и дребен, с миши очета — който завъвира в очите му все негодни коне. Изглежда от тях печелеше повече. Престолнина, за всичко си има посредници! — сети се за Сидеров Никола. Мълчаливо отминаваше негодните предложения на посредника, откривайки от пръв поглед недостатъците на конете, и сам търсеше своето си. Но онзи не спираше и по едно време Никола се засмя:

— Карай! И така ми помагаш, спестяваш ми времето по негодното.

Посредникът се изхили и спря, но когато вдигна мишите си очета към Никола, те го гледаха, някак, особено.

— Не се лъжеш — рече посредникът. Но добави: — Окото ти не се лъже, ала ухото ти се лъже… майсторе!

Никола се намръщи и усети очите си да се наливат с онази тежка сила, която стряскаше дори самия Сидеров. Щом този дребосък го нарече „майсторе“, значи го познава, значи някой го праща…

— Кой те праща? — притисна го Никола. — Някой опоскан от Сидеров ли?

— Не, не — смали се още повече дребосъкът. Мишите му очета уплашено примигнаха. — На Сидеров не се бъркам, много съм малък за него. Друг… друг излъга ухото ти, с голяма лъжа за голяма пара — докторът!

„Кой доктор?“ — едва не попита Никола. Но се досети и лицето му се разведри: Аха, взел му е повече пари докторът, майната им на парите! Нали чедото му е живо и здраво, и на път да…

— Чакай, парите са последното, за лъжата става дума, майсторе! — рече дребосъкът, разчел сякаш мислите му. — Голяма и грозна лъжа, но аз не я знам, ще ти я каже тази жена! — И той побърза да се отдалечи, скри се в навалицата на пазара.

„Тази жена“ бе познатата му едра, кокалеста жена от болницата на доктора. Изникна веднага пред него. На конското й лице бе изписана отчаяна решителност, макар че очите й гледаха уплашено.

— Е?… — притисна я с тежката сила на очите си Никола.

Сякаш не бе я попитал и погледнал, а посегнал към гърлото й, защото тя неволно се дръпна и закри сбръчканата си шия с двете си кокалести ръце. Но преглътна и заговори бързо-бързо, припряно:

— Знам, че може и да ме убиеш, като чуеш туй, дето ще ти го кажа, но ще ти го кажа. Признавам, от мъст го правя — онзи мръсник, докторът, ме изгони — но щом той за лъжата взема пари, защо аз да не го издам и да не взема за истината. Нали така?

— Още нищо не си казала! — рече смазващо Никола.

Но преборилата се със страха отчаяна отмъстителност на жената вече надигаше в душата му тъмно и грозно, макар и неясно, предчувствие. То изведнъж го отдели от целия околен свят, сякаш го заметна с мръсна, вмирисана дреха заедно с кокалестата и започна да го души. Изпита едновременно погнуса и недостиг на въздух, и безсилие — нито можеше да отмахне тази вмирисана дреха, нито да се измъкне изпод нея. Стоеше като вкопан в замръзналата земя.

— … щях отдавна да ти го кажа, но заради жена ти, пък и все тъй се случваше…

Кокалестата пак млъкна. Той не беше я спрял с нищо, ала тя усети нечовешкото му усилие да се изтръгне и разбра, че забави ли се само миг още, този силен мъж или ще я прегази, или ще крачне покрай нея и тя повече няма да го види. А и да го види няма да може да го спре. И тя занарежда: