Велчо Милев - Непомерното

— Да излезем да се порадваме — скокна неподозирано чевръсто за килограмите си търговецът.

Младо конте го посрещна с въпрос още от вратата, сочейки с тънкото си бастунче новия файтон:

— Господин Сидеров, каква е тази нова порода?

— Сидеровска! — отвърна гордо той.

— Кожодерска… — обадиха се от тълпата.

Но Сидеров и на това кимна с гордост. След което се обърна към Никола и му подаде ръка:

— Вече знаеш бърлогата ми, следващия път идвай направо тук. И… не само с готовия файтон, а и със съгласието си да останеш в престолнината. Знам, плаши те тя още, но ще й свикнеш, ще я надвиеш и река от пари ще потече към тебе, послушай ме!

Никола и сега не отговори на повторното небъдно предложение на търговеца, но докато оседлаваше за езда разпрегнатия си кон, си мислеше: „Вярно, река от пари ще потече към него, но да остави селото си, непомерно хубавия си дом и да поведе семейството си към тая гмеж от контета и просяци — дума да не става!“.

Яхна коня и пое по широката, оживена улица. Гълчавата още го догонваше, когато насреща му се зададе младата жена с висока гръд и виеща се походка, но и сега, в целия си ръст, тя не прибави нищо повече към впечатлението му и „кройката“ на бъдещия файтон. Изглежда, в престолнината и жените не си знаят сайбията, помисли, от един поглед разбираш кое как да им скроиш — лесна хубост! А хубостта на жена си той така и не можа да постигне, наподоби я само: „Далечна хубост, казва Кемерката, непомерна — за да тегли към хубост!“.

— Байно, хей, байно! — сепна го дрезгав женски глас. Изведнъж се видя пред болницата, за която не искаше и да мисли, камо ли да минава край нея, и пред онази висока, кокалеста жена.

— Да имаш да вземаш… — прецеди през зъби и блъсна с пети хълбоците на коня. Възви го към първата пряка и препусна. Тропотът на копитата заглуши дрезгавия, омразен вик подире му. Скоро бе далече от него и от болницата.

Но продължи да препуска, докато не остави далече зад себе си и последния коптор на престолния град. Престолнина — палати и коптори, и гмеж — увълчена гмеж: едната й половина увълчена, защото няма, другата увълчена, защото има!… Не, господин Сидеров, тук няма място за майстор Никола и за дома му — пари от имащите ще вземам, но вие няма да ме имате…

Не след месец, след година, след години да го попита Сидеров, пак това ще му отговори Никола.

Сякаш си бе побаял: всеки месец отвръщаше едно и също на Сидеров, защото търговецът всеки месец го убеждаваше и му предлагаше онова дворно место — при всеки нов файтон, който Никола докарваше в престолнината. Но в един друг съвет на Сидеров се вслуша — да внася парите си в банката: наистина не беше разумно нито да ги разнася по пътищата, нито да ги държи в дома си. Заделяше само колкото му трябваха за работата, останалите внасяше и тогава си тръгваше.

Сидеров всеки път го посрещаше радушно. Но един ден, в края на следващата есен, го посрещна направо тържествено. Като го видя на вратата на кантората си скочи, притича и му подаде двете си пухкави ръце:

— Честито, Никола! — провикна се. — Днес имаме двоен празник: хем е Никулден, хем е първата годишнина от нашата сделка. Доволен ли си от годината, Никола?

— Доволен съм.

— И аз — и от годината, и от тебе! — смигна Сидеров.

— А, заради файтоните…

— Файтоните отделно — засмя се Сидеров, — доволен съм от посредничеството. Тия шарани, дето ти ги пращам на куп, за да си избереш най-тлъстия, плащаха комисионна и на мене — за препоръката. Не кой знае колко, но дребна пара няма — ни когато влиза, ни когато излиза от джоба ти — да знаеш! Не ми се сърдиш, нали? — погледна го тревожно Сидеров.

— Не — отговори равнодушно Никола. — Щом аз си вземам моето, чуждото не ме интересува.

— Всичко на тоя свят е чуждо, Никола! — поучи го пак Сидеров. — Което е наше, е наше временно, както ние сме временни, затуй всеки взема с времето си колкото може и както може. Ето, пак ти напомням, онова дворно место още те чака, вземай го!…

Но Никола се бе замислил и думите на Сидеров минаваха покрай него: Кога се бе изтърколила цяла година? Броеше месеците по файтоните, които докарваше в престолнината, и не усети кога се бяха изтърколили дванадесет: дванадесет месеца — дванадесет файтона! Пак беше есен, но много по-студена от миналогодишната, с подранил снежец, тънък, но сковаващ всичко със зимен студ. Където капнеше капка вода, мигновено се превръщаше в ледено зърно, където се разлееше повече, превръщаше се в пързалка. Затова тази есен Никола пътуваше към престолнината денем, нощуваше в близкия хан и си тръгваше на другата заран. Наистина се бе изтърколила цяла година! Имаше в нея и зло, и добро — шарена черга, както казва Кемерката — ала доброто вече е на път да скрие злините: Зорница пак бе почнала да едрее, да се налива…