Велчо Милев - Непомерното

… дъщеря му не родила мъртво дете!, но докторът го извадил с клещи, та главата му се подула и едната му ръка била неподвижна!, не се знаело дали ще е и с ума си!, и докторът и жена му се спогодили да не го показват!, докторът знаел къде да скрие детето, затуй му взел скъпо и прескъпо — за тайната и за скриването, ако не вярва, да пита жена си!, когато сам се увери, тя ще му каже къде е детето — здраво е, само ръката му е неподвижна!, тогава ще й плати, или — както реши!…

Никола политна и кокалестата отскочи от него, ала смогна да изшепти:

— Ще се навъртам около кантората на Сидеров, знам в кои дни. Разбера ли, че искаш да ме видиш, сама ще се покажа.

Като рече това, тя побягна. Бягаше странно, като спънат кон, отмятайки на всяка крачка конската си глава.

Нозете на Никола най-сетне се откопаха от замръзналата земя, пое въздух дълбоко, със свистене, но тръгна като слепец, с протегнати напред ръце. Спря, когато ръцете му се блъснаха в топла конска шия, която обгърнаха. Едва тук и той прогледна — вкопчил се бе в шията на дребно, жилаво конче.

— Продава се — рече неуверено беден човечец, лика-прилика на дребното си, жилаво конче.

— Колко?… — попита машинално Никола. Наистина, беше дошъл за кон!

Плати повече, отколкото му поиска беднякът и все така машинално поведе добичето към хана. Човечецът го изпроводи смаян.

Смаян го посрещна и ханджията, но не толкова от избора му, колкото от промяната в заможния му клиент — на лицето му бе легнала страшна покруса!

Никола мълком се разплати и с него — за нощувката и за окуцелия си кон, който оставяше на грижите на ханджията. Мълком оседла дребното конче и мълком, с едно кимване само, си тръгна.

Кончето го понесе изненадващо бързо и спорно, с едно равно ситнене по улиците на престолнината, което наподобяваше бяг, но бе сигурно, сякаш не отделяше нито за миг четирите си крака от земята.

Така продължи да го носи и по планинския път извън престолнината. Земята бе твърда, замръзнала, а резливият въздух над нея задавяше, задавяше. На Никола може и така да му се струваше, но този ледено-резлив въздух сякаш само влизаше и влизаше в дробовете му, изпълваше ги до пръсване, а той не можеше да издиша нито грам от него — замразяваше го, сковаваше го отвътре. А тънкият снежец, блестящ с ледената си корица по склоновете на планината, бе сковал очите му: Скреж — скреж по дърветата, скреж в дъха му, скреж в очите му!…

— Тъ-ъ-ъ-й! — издиша най-сетне. Стори му се, че издишва след цяла вечност.

И повтори:

— Тъ-ъ-ъ-й… А сега? Ако всичко туй у вярно?

Но защо се питаше, след като до тук той повторно бе изсънувал онази кошмарна нощ и деня след нея отпреди година? Изсънувал го бе целият — час по час, минута по минута, секунда по секунда — и всичко в този кошмар си отиваше на мястото, точно според казаното от кокалестата:

как смразена и далечна излезе от болницата жена му, как още повече го смрази трезвият й глас: „Сега нищо! Иди да платиш“,

как го порази студената й пресметливост, припряността й, и припряността на доктора,

как се мярна кокалестата сянка на вътрешното стълбище,

как и жена му се опита да побегне час по-скоро от тази проклета болница, че да повлече и него: „Да си тръгваме!“ — рече, и как той тогава наистина я помисли луда!

— Тъй! — потрети. — А сега?

Но планината му отговори с ледено мълчание. Глухият тропот на жилестото конче по замръзналия път бе единственият звук, но и той не нарушаваше мълчанието й, дори скреж не отронваше от застиналите клонки покрай пътя. А трябваше да си отговори на хиляди въпроси: какво да стори и как да постъпи?, какво и на кого да каже — и да казва ли изобщо?, от кого и какъв съвет да поиска — и да иска ли изобщо?, да говори ли, или да мълчи?, но ще може ли, и до кога?…

Отговори си на един-единствен от хилядите въпроси: Сега, точно сега, не биваше да предприема нищо и нищо не биваше да казва на никого! Заради Зорница, заради детето, което носеше в утробата си. Това би било детеубийство, едното, роденото дете би убило нероденото от същата утроба. — Е-ех! — изпъшка.

Как жена му е могла да стори този… непомерен грях. И на сама глава. Как го е побрала в душата си, в дома си. Как е могла да го скрие и заключи, и да го държи заключен досега. Ами до края на живота си как ще го държи там. Нима в непомерната хубост има място и за непомерен грях. Каква е тази нейна душа — непомерна и тя: „Непомерното е проклятие!“, казва Кемерката. А през онази безпаметна нощ, когато жена му го бе пожелала и повикала от стълбището, тя поиска точно това: „Искам хубост, непомерна хубост“! — бе му пошепнала с властен и студен шепот. Дали тази непомерна хубост и непомерният й глад по непомерна хубост не бяха сторили и този непомерен грях: Как така в непомерно хубавия дом на непомерно хубавата Николица ще влезе и расте едно… сакато и не с ума си, може би!…