Велчо Милев - Непомерното

— Туй… второто, има ли си всичко?

Тежки думи, и тежко я удариха в гърба, но тя не политна, нито се преви, нито дори се изви към него. Помълча само и все така, гърбом, попита:

— Какво си намислил?

— Казах ти го… да знаеш, че знам.

— Нищо друго ли?

— Другото е моя работа, поне докато младите се окопитят. Така че: вие — тук, аз — там… с първия ми внук. Решено е! — добави твърдо.

Най-сетне бе решено, присъдено и изречено гласно!

Жена му още стоеше в рамката на отворената врата, изправена вдървено, в очакване да чуе още нещо, но повече не чу. Той се спусна по стълбището с тежки стъпки и с тях се отправи към работилницата. Дълга е зимната нощ, до заранта ще смогне и надмогне да измайстори първата люлка за… непървия си внук. Ще я измайстори резбована и писана — хубава. Нали тази е неговата орис: хубост да прави, хубост да постига и… злини да поправя!

Зимата се вдигна неочаквано рано.

Към средата на февруари небето се изчисти от облаци и на него грейна слънце, ниско и далечно наистина, но по за няколко часа ледунките по южната стряха на работилницата на Никола спускаха едри капки снежна вода.

Загледан в тях с уморените си и посърнали очи, един ден рече на зет си:

— Очисти ли се пътят от снега, отвори ли се прохода, двамата с тебе ще откараме готовите файтони в престолнината. Ти ще върнеш конете, а аз ще се заема с тамошната работилница, за да похвана истинска работа още тази пролет.

Младият Никола не скри неохотата си:

— Ако питаш мене, никак не ни е изтрябвало да се делим — рече унило.

— Изтрябвало е — погледна го Никола. — Знам, няма да стана втори Сидеров, не ме бива до там, но сам виждаш, с файтоните, които правим, годината е равна на десет години! Защо да не припечеля и да ви оставя повечко. И место в престолнината ще ви остане, а там са науките, един ден децата…

Неволно бе изрекъл „децата“, но младият Никола не обърна внимание и той побърза да заключи:

— Затуй!

Повече не се върнаха към този разговор. Младият Никола разбираше, че тъстът му е прав: сега му бе времето, той тук ще поддържа дома, а в престолнината ще се трупат пари, но не можеше да си представи работилницата и дома без майстор Никола. Сякаш направеното от него, а то бе всичко, щеше да осиротее — и домът, и работилницата, и селото.

А в смутната, притъмняла душа на стария Никола се вмъкна само един светъл лъч — очите на внучката му бяха топли, като очите на майка й: „Внучката на Никола!“. Поне тази радост ще отнесе със себе си, поне тя ще му свети и по нея ще разпознава далечния си непомерно хубав дом през планините и усоите, когато се обръща към него от престолния град в самотата си.

Когато дойде денят да откарат трите готови файтона, той най-дълго остана пред тези детски очи. Стоя приведен над резбованата люлка, докато детето се умори да гука насреща му, притвори топлите си очета и заспа.

А по пътя, седнал в първия файтон, загърбил младия Никола, който седеше във втория с привързан трети файтон зад него, нямаше от кого да се крие и отпусна всичката горчилка от душата си в мислите си: той, майстор Никола, на когото всички за всичко завиждаха в селото и околността — за жена, за дом, за златните му ръце — бе сам, отиваше си сам и отнасяше само две детски очи! Е, и ръцете си… дано му послужат още някоя и друга година, заради онова — захвърленото — дето дори две ръце, като хората, си няма. Някоя и друга година, повече не иска…

Стара, крайпътна акация изведнъж обсеби вниманието му, влязла в очите му както горчилката бе влязла в мислите му и той я загледа с покруса и съчувствие, като посестрима. Склонът под нея се бе свлякъл от топенето на снеговете и щеше съвсем да затрупа пътя, ако не го задържаха оголените й, опънати до скъсване жили — те крепяха и склона, и нея, и двете млади издънки, поникнали малко по-горе. Година-две им трябваха да се закрепят на склона сами и старата акация сякаш разбираше това: опитваше се да им даде това време с цената на корените си!

И тя като него — изгърби се Никола, — на стръмен, оснежен склон, превърнал се в свлачище.

Отвърна очи и повече не ги отклони от пътя. Навремени се заглеждаше и в охранения гръб на кончето, което го носеше със същия ситен и спорен ход, но никак не приличаше на онова изпусталяло добиче, което спазари есенес почти слепешката.

Как ли сайбията му е изкарал зимата? Без кон беднотията сигурно го е стягала с две примки. Престолнина — свят… Сидеров хвърля цяло състояние, за да плаща „сладките грехове“ на сина си, а този разменя кон за коричка хляб на децата си. Заради ей това той моли Бога да му даде някоя и друга годинка, та неговият първи внук да не стигне до там, че бедняк и сакат в този свят е все едно, а сакат бедняк — двойна беднотия!