Велчо Милев - Непомерното

Макар че Никола еднакво не понасяше многословието и гледката на запустял двор, пълни с бурени и двете, остави търговеца „да попляска и да покряка в жабешкия си гьол“, докато се задъха. Тогава притисна Сидеров с тежкия си поглед:

— Чух — рече тежко. — Цената?…

Силните му очи здраво уловиха подскачащия поглед на търговеца и повече не го изпуснаха. Притисна го така, че нито можеше да отстъпи, нито да избяга, и натискаше все повече. Лицето на Сидеров се зачерви, зачерви се чак двойната му гуша и, накрая, размаха ръце:

— Хей, побратиме, майстор си, но напразно хабиш твоя занаят! Сила има в тебе, която хваща направо за гушата и души. Приличаш ми на едни чуждоземни песове, булдози им викат…

Никола си спомни сърдития звяр, който придружаваше благородната, богато облечена възрастна жена, но продължаваше да държи здраво търговеца със силните си очи. Той се помята още някое време, подхвърли още някоя приказка, но най-накрая млъкна и отпусна ръце.

— Толкова и толкова… — назова поотделно цената на двете дворни места. — Така и двамата няма да се излъжем. Е?

— Едното е спазарено — отвърна пак Никола.

— А другото, ако отстъпя…?

— Тогава — и двете. Макар че за второто ще разбера дали ще ми трябва след ден-два.

— У-у, хаирлия да е! — протегна пухкавата си ръка Сидеров. Но я протегна към Никола като удавник. Когато той я пое, Сидеров пое дълбоко въздух, наистина като удавник, усетил спасителния бряг. И пак се разбъбри:

— Радвам се, Никола, отдавна чакам тази стъпка от тебе. Но… признавам, сега радостта ми не е пълна. Виж, ако дойдеш при мене, в моя бранш! Двамата ще правим чудеса, да знаеш, аз ще съм мекичкият памук, а ти яките пръсти, които ще вадят с този памук не хиляди — милиони! Никола се намръщи.

— Млъквам — разпери пак късите си ръце Сидеров, — няма да те насилвам. Но ще чакам, ти и за мястото се опъваше… В моята работа трябва да умееш да дочакаш момента, и на момента да грабнеш. Но какви ги плещя, седнал съм тебе да уча, ти си го имаш. А силата ти, Боже опази!

Сидеров се прекръсти през смях, ала в малките му очи още се таеше страх от Никола.

По обратния път бъбривостта му отново се възвърна, но Никола вече не го слушаше. Бе изцяло потънал в своите си работи, които му предстоеше да съгражда на празно и пусто место, и сред една гмеж, която не разбираше — колко ли време щеше да му отнеме разчистването и подреждането на новата работилница?

На другия ден отново се запъти към кантората на Сидеров, но на стотина крачки от нея се отби и седна на една пейка, поставена до някакъв храст, в малка празна ниша до улицата. Мястото беше подходящо — искаше да вижда и да го виждат, по-скоро да го виждат…!

Намери си и разтушка за очите. Отсреща, от другата страна на улицата, една кафеджийница, сигурно от турско още, събираше като магнит старците от квартала. По-запазените влизаха напето, други внимателно очукваха с бастунчетата си двете стъпала, преди да положат на тях тътрещите си нозе — една по една! Сетне беловласите им глави се очертаваха до сами стъклата на прозорците: говореха някому, слушаха и кимаха на някого, но очите им не изпускаха улицата отвън. Така хем бяха на своето си заветно място, хем сред гмеж-пазара на улицата, който вече не беше за тях. Какво друго й остава на старостта в престолнината, когато младата гмеж я избута от улицата, освен малките тихи заливчета на отминалото й време. На село е друго, помисли Никола, там всичко е вплетено и оплетено едно о друго, крепи се и крепи едновременно — деца, млади, старци… — като гора!

Мислите му и разтушката му мигом отлитнаха, когато на улицата се появи Кокалестата. Не го забеляза, защото заничаше към кантората на Сидеров, нали очакваше там да го види: вчера посредникът й непременно го е съзрял на пазара, съобщил е новината и тя вече прави проверката си — Никола на това разчиташе!

Кокалестата повървя още малко, забави крачките си и спря, заничайки все така към кантората на Сидеров. След минута-две се обърна да си върви, но тогава го съгледа и се закова на мястото си. Закова се в напрегната нерешителност. Той не бързаше да й помогне, кимна й едва след време.

Тя бързо прекоси улицата, но спря на пет-шест крачки от него.

— Ела, седни! — посочи й той пейката.

Тя седна, но пак далече от него, на другия край на пейката и всичко у нея издаваше готовността й да побегне всеки миг.

— Слушай — рече й Никола, — мъката ме срещна с тебе и ще ти платя за тази мъка, но внимавай с платата! Вярвам, досещаш се, че мога да мина и без тебе, ще ми струва само повече време. Така че внимавай какво и колко ще искаш, разбра ли?