Велчо Милев - Непомерното

Пред кантората на Сидеров спряха по светло. Измиха и лъснаха новите файтони така, че те светнаха и сами казваха цената си. Собствениците платиха и надплатиха. Тогава Сидеров покани Никола в кантората да поговорят за новите поръчки, ала той отложи за другия ден. Поеха към хана.

— Бре! — изуми се ханджията. — Да ме убиеш няма да повярвам, че това е дръгливата кранта от есенес. Двойна цена ще й вземеш, гарантирам! А твоят кон е напълно здрав, едва го удържам, настилката на обора изкърти.

На другия ден пазарът отдалече потвърди думите на ханджията: сега конете бяха малко, а купувачите много. Посрещнаха ги вкупом и вкупом започнаха да наддават. Никола остави зет му да се пазари, а той излезе от шумната навалица, но чуваше как кончето вече гонеше двойната си цена. В този миг съгледа бедняка, който не само се бе спрял далече от шумотевицата, но отстъпваше все по-далече и все повече се смаляваше в окъсаните си дрешки.

Никола разблъска настървените купувачи, улови кончето за юздата и рече високо:

— Не се продава! — След което решително поведе кончето през плътния кръг.

— Усети се старият — пошушна някой подире им. — Изпуснахме го!

Младият Никола последва тъста си крайно озадачен: как така не се продава, защо, нали го бяха решили?… Но съвсем се изуми, когато спряха пред някакъв окъсан бедняк и чу тъст си да му казва:

— Имаш ли да ми върнеш парите от есенес, байно?

— Нямам — сведе глава онзи. — Само… половината ми останаха.

— Нищо, вземи си го и за половината — тикна му юздата в ръцете Никола.

Беднякът сякаш изведнъж обърка ръцете си, сякаш изведнъж станаха много ли, малко ли, та не смогваше едновременно да държи коня и да подаде парите на Никола. И бъбреше объркан:

— Сполай ти… Жив да си… Здраве и радост в дома ти…

След това поведе кончето, но непрекъснато се обръщаше и питаше с очи Никола: „Вярно ли е?… Истина ли е?…“. Никола всеки път му кимаше. А кончето бе положило глава на рамото на дребния човечец и го следваше послушно.

— Събраха се — рече тихо Никола. — Дано този път не е до следващата есен… — После се обърна към младия Никола: — Реших да сторим една добрина, харизма го речи — за детето!

Младежът се смути, но преглътна и рече с признателност:

— Не биваше да се разделяме, тате!

— Трябва — изговори сурово Никола. — След време ще разбереш… Е, хайде, свършихме я тая! Ти поемай към село и носи много здраве, а аз да отивам при Сидеров, чака ме работа.

Сидеров го посрещна сам.

И веднага се разбъбри колко мющерии пратил за „зелен хайвер“, докато подбере по-едри риби за следващите поръчки. Но Никола го спря:

— Поръчките после — рече. — Първо ми кажи пазиш ли още онова дворно место?

— Ха! — подскочи охраненият търговец. — Пак ме смайваш, но този път…! Пазя го, разбира се. Е?… — Все още не можеше да повярва.

— Искам да го видя.

— Пък аз отдавна искам да чуя това от тебе. Да вървим! Сега бе ред на Никола да се удиви от скритата у Сидеров неподозирана пъргавина, от внезапната му стремителност. У сина му всичко това се набиваше в очи по всяко време и във всяко негово състояние, докато тази хищна черта у Сидеров се проявяваше, изглежда, само в непосредствена близост до жертвата. Но колкото стремително вървеше, толкова приспивно бъбреше:

— Не е далече, ще повървим, за мене дори е полезно, нали? Я се виж ти какъв мъжага си, моите кокотки те заглеждат и питат… Защо, мислиш, питат? Защото парите и жените… А, млъквам, вече ти го казах, пък и те познавам!

Но наистина млъкна и дори се преобрази, когато спряха пред дворното место — запустял и буренясал правоъгълник, с едноетажна складова постройка в дъното.

Точно за мене! — прецени с един поглед Никола.

— Ето, гледай… — замахна широко Сидеров. Много по-широко от дворното место и този щедър, но собственически размах на Сидеров накара Никола да погледне и съседното дворче. То изглеждаше по-малко, поради къщата в него, която също изглеждаше запусната.

— Ти, май, надзърташ през плета?… — улови погледа му Сидеров. — И то е мое. Но двете ще ти струват много, макар, че си струват — къща и работилница наедно. Да не говорим колко ще струват след години, две застроени дворни места, кажи-речи, в центъра на столицата!

Сега Сидеров бе напълно преобразен, търговецът в него плуваше в свои води и плуваше с размах — и с думи, и с жестове — ала малките му, присвити очи непрестанно и хладнокръвно преценяваха въздействието върху купувача: кога цената щеше да му прозвучи не само изгодно, но и като отстъпка!