Велчо Милев - Непомерното

— Дар Божи имаш, Никола, но силата ти е дяволска! — възкликна. — Не знам друг, който би свършил толкова работа за една седмица…

Никола не му отвърна, вдигна само очите си към него и Сидеров разбра:

— Ето ти парите за първата и… последната чрез мене поръчка — въздъхна търговецът. — Вече си им под ръка, сами ще идват при тебе.

Бяха се уговорили клиентът да предплати цялата сума. Никола се бе охарчил до шушка, а трябваше да събере пари не само за себе си — нов дом отваряше, ново семейство…

— Лека нощ! — въздъхна повторно Сидеров и, като откъсна с усилие очите си от Никола, врътна се и си тръгна.

Никола го изпроводи с уморен поглед и уморена мисъл: „Сидеров е там, където са парите! Свърши комисионната му при Никола, свърши интереса му към него…“ Ще си намери друг, други — улиците на престолнината са пълни с гмеж-дивеч за вълци като Сидеров!

Тази гмеж и сега бучеше в съседните улици, сякаш престолният град бе кошер от нощни пчели, които се събуждат и зажужават от първите светнали прозорци. Но и близката гмеж, и близките светлини бяха безкрайно далечни за Никола. Близка и острозъба бе единствено захапката на самотата, която го притискаше и смазваше до прясно варосаната стена. На какво и на кого да се опре, та да се вдигне?… И изведнъж, пред уморените му очи изплува друга стена, стена-ограда, о която самотата бе притиснала къдрокос малчуган, опитващ да си пробие път към широкия свят с парче от керемида. Пред него — стена, в слабата му ръка — керемида, а зад него сляпа детска ожесточеност, възпирана от една тънка пръчка. Но кой ще възпре ожесточеността, когато малчуганът надрасне оградата и прекрачи в широкия свят!

Пред това видение ръцете му несъзнателно се впиха в коленете му, очите му намериха опора в тъмнотата, дъхът му — в земята под него и той бавно, мъчително бавно се заизправя, отривайки с гърба си прясно варосаната стена. Дрехата му стържеше стената, сипеха се люспи от вар, от коленете му — болка, от очите му — сълза… Но се изправи.

И, отърсил сякаш умората и самотата от себе си, прииска му се начаса да похване работа. Ала не можеше. Престолнина е, град, къщите една до друга, людете един до друг, а нощта е една за всички — за отмора и сън. Утре!

Щом светът е малък, както казва Кемерката, какво остава за един престолен град, колкото и голям да е — срещат се човеците в него!

Оказа се, например, възрастната благородна дама със свирепия пес, бе главната настоятелка на Дома за бездомни деца. Тя не позна Никола, ала злопаметният звяр застана между тях и не го изпусна от очи до края на разговора, който водеха. Всъщност говореше настоятелката, след като чу намерението му:

— Правите голямо благодеяние, но поемате и голяма отговорност — рече благородната жена. — Дано Бог ви даде сили да го изведете до край. Защото едно добро дело е угодно Богу, когато стигне добрия си край!

Но докато чакаше главната настоятелка, дебеланата с жилавата пръчица го посрещна по-иначе и по-други приказки му наприказва. Изстъпи се пред него, огледа го с подозрение и го заяде направо с дрезгавия си глас:

— Сакатото искаш да вземеш, нали? Сетих се аз още миналия път… — Смукна от цигарата, очите й се стесниха до цепки и гласът й изведнъж озлобя: — Пърчовски грях ще поправяш, а? Не клепай, познах по приликата. Господ се грижи тя да личи най-много в мърсуването.

— Не е мой грях — намръщи се Никола.

— Не съм казала, че е лично твой… — А тесните й очи казваха: „Знаем ги тия, ако не е твой, на сина ти е!“

— Не питай — рече с променен глас Никола, който озадачи дебеланата: „Тук работата, комай, е по-дълбока, по-грозна…“ И тя отмести тесните си очи към къдрокосия малчуган, който пак драскаше с керемидка стената на обичайното си место.

Никола въздъхна:

— Един ден сама ще разбереш, ако… приемеш да се грижиш за него?

Дебеланата се сепна. Предложението му я завари неподготвена, най-малко бе очаквала нещо подобно.

— Колко ти плащат тук? — попита той.

— За единия хляб — отвърна безхитростно жената. — Повече не ми и трябва, сама душа съм. А, виждаш ме, да чистя стълбища не е за мене… — И късите й дебели ръце безмилостно очертаха късото й, дебело тяло.

— Ако ти плащам малко повече, и храната — отделно, ще се съгласиш ли? — Но му се стори, че дебеланата се готви да откаже и побърза да добави: — Поне през деня! И аз съм сам, а трябва да работя.

— Тук, в престолнината?

— Тук — потвърди той. — Купих къща, работилница…