Велчо Милев - Непомерното
Здесь есть возможность читать онлайн «Велчо Милев - Непомерното» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Классическая проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.
- Название:Непомерното
- Автор:
- Жанр:
- Год:неизвестен
- ISBN:нет данных
- Рейтинг книги:4 / 5. Голосов: 1
-
Избранное:Добавить в избранное
- Отзывы:
-
Ваша оценка:
- 80
- 1
- 2
- 3
- 4
- 5
Непомерното: краткое содержание, описание и аннотация
Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Непомерното»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.
Непомерното — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком
Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Непомерното», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.
Интервал:
Закладка:
— Помози Бог! — поздрави разсеяно художникът.
На ответните кимвания на тримата не обърна никакво внимание, ала разновиждащите му очи се спряха на всеки от тях поотделно, проницателно: Никола тъкмо успоредяваше дървесните жилки на две огладени дъски, докато младият Никола оглаждаше трета, а Зорница плетеше най-фина резба, сякаш с дъха си.
— Свята тишина — промърмори на себе си Дуков.
— Какво те води насам, маестро? — попита го Никола.
— Нищо — отвърна Дуков. Но след кратко колебание добави: — Нищо… наминах, но ще наминавам често. Няма да ви досаждам, нали? — В простудения му глас се прокрадна тъга, която попи и в мърморенето му, с което напусна работилницата: — Тишина… с дъх на сговорен труд и душа на дърво. Четириизмерна тишина…
— Съседът нещо е тъжен — отбеляза Зорница. — Такъв голям художник, слава, пари, уважение…?
— И самота — добави Никола.
— Самота? — удиви се Зорница. — При тази навалица около него. Днес за първи път го виждам сам.
— Тази е най-страшната самота, дъще — рече замислен Никола. — Гледаш го, заобиколен от хора, а той е сам — далече пред тях, дълбоко под тях, или високо над тях… Понеже никой не може да го следва. — Никола изрече замислен всичко това и остана замислен.
Зорница и младият Никола се спогледаха. След първите дни и месеци на радостно оживление у баща им, той отново бе завладян от предишната си мрачна затвореност. От нея го изтръгваше само работата, многото и особено сложна работа, и скицника на малкия Николчо. Но, накрая, той винаги въздишаше над поредната рисунка на малчугана:
— Самотник ще бъде и той…
Зорница отново погледна мъжа си, преди да рече на баща си:
— Татко, утре е неделя, защо не отидеш към манастира. Или да идем всички…? — предложи предпазливо.
Той й отвърна мълком, омрачнял още повече. След което се надигна и кимна към настъпващия здрач навън:
— Стига за днес, прибирайте се. Аз ще се поразтъпча малко.
Неговите разходки стигаха само до ателието на Дуков. Нямаше никакво значение дали художникът е там, или не. Достатъчно му бе да повърви сам, да поседи сам, да се вслуша сякаш в самотата си. А когато случеше на Дуков, мълчаха заедно. Припознал в Никола не само талант, но и сродна душа, Дуков му бе предложил ключ от ателието си. Не знаеше и не питаше за подробностите на човешката му драма, но безпогрешно разпозна раните и белезите от нея. Затова му предложи собствения си затвор-лечебница — ателието, където едната разполовена човешка душа се оглеждаше в разполовения свят и разполовеното време, въобще.
Веднъж Дуков му рече:
— Казват, че по всяко време си имало избраници — вятър! Не избраници, а прокълнати. Прокълнати да носят в душата си всичките рани на времето, в бедната си душа, и непрекъснато да ги човъркат, човъркат… та все да кървят и болят, и никога да не зарастват. Тези са избраниците.
— Мисля за внука си — въздъхна Никола.
— Не го мисли, Бог го е премислил: ще има и радост, ще има и мъка, само че в повече, много в повече от другите, щом го е облажил с дар! Защото дарът Божи е в корена и останалото е според корена: дъбът ще премаже всеки друг корен, но на корена си не тежи, нали?
Никола кимна разбиращо, но само разбиращо, тревогата и болката останаха на лицето му.
Тази вечер Дуков не бе в ателието си. Никола отключи и отвори вратата му, но не влезе. Сумракът в него, тишината и проблясващите неясно платна му напомняха одаята в непомерно хубавия му дом на село, разпятията и коленичилата Николица пред тях.
Зорница напразно го подсещаше да иде към манастира, не бе тази причината за мрачната му затвореност напоследък, друго… Веднъж бе опитал, склонил бе пред молбите на дъщеря си, ала на вратата на манастира го посрещна благочестивата стара игуменка и го отпрати решително, макар и със съчувствие:
— Сестра Мария няма нужда от нищо — рече. — Раздай, каквото носиш, на бедните и болните! — И тя кимна към десетината просяци, насядали направо на земята от двете страни на манастирската врата.
Друго… друго правеше Никола мрачен и затворен. И в това „друго“ се съдържаха две негови големи тревоги, за които не само не можеше да обвини никого, но не можеше дори да ги сподели: първата му тревога бе младият Никола — вече година и нещо го учеше и посвещаваше в тайните на занаята, а в очите и ръцете му не откри „очи и ръце“ за постигане на непомерното, на душата на дървото, работлив и добряк беше, но можеше само да се възхищава на готовата хубост, докато Зорница сама я плетеше в дърворезбите си, а втората тревога на Никола бе още по-мъчителна и несподелима — след като бе събрал младите, след като двете деца вече си имаха един дом и една майка и баща, той, Никола, сякаш нямаше какво повече да прави на тоя свят! Верно, работата… но работата му стигаше, когато сам трябваше да крепи „свлачището“ под нозете на малкия Николчо, сега вече имаше кой. И, ето, виновни няма, прегрешили няма, а тези две тревоги го преследват и го правят все по-мрачен и затворен. Нито може някого да вини, нито може да ги сподели!
Читать дальшеИнтервал:
Закладка:
Похожие книги на «Непомерното»
Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Непомерното» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.
Обсуждение, отзывы о книге «Непомерното» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.