Велчо Милев - Непомерното

— Сполай на тебе, чичо Никола! — изрече хем пламенно, хем засрамено и побягна.

Внукът на Кемерката се разсмя високо и щастливо подире й.

— Щом майсторът си има подобна хубост, селото ще има добър майстор! — Никола стисна ръката на внука на Кемерката и отиде да нагледа товаренето на багажа.

Когато двете каруци побраха всичко, подредено и овързано, когато бе привършило и сбогуването с всички, към Кемерката приближи Николица.

— Отивам в манастир, майко, благослови ме! — рече тихо. А почернената й, непомерно моминска фигура, както и непомерно обледенените й очи, не казваха нищо повече. Като зърното на броеницата…

„Сигурно така трябва!“ — прекръсти я Кемерката.

Селото се повлече подир двете каруци, като жилите на изтръгвано от земята дърво. Ала и като тях се протегна, проточи се и някои от тези жилки взеха да се късат — да спират. На билото на хълма спряха, скъсаха се и последните, и започнаха да се извръщат глави ту подир двете отдалечаващи се каруци, ту към селото. Когато каруците съвсем се изгубиха от очите им, извърнаха се към селото и се загледаха в Кемерката, която бе спряла първа, в самата му окрайнина, и сега, връщайки се, изчезваше между къщята.

— И Кемерката си отива… — рече някой.

Всички спряха. Какво е едно село без Кемерка в него, само хубост и майстор не стигат, щом няма кой да рече: „Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!…“

И както бяха спрели, замислени и с наведени глави, не видяха жената, която се приведе над пътя и вдигна от прахта изпуснатата от Кемерката броеница. Сетне щяха да я видят…

На тоя свят нищо няма свършек. Нито мерното, нито непомерното — може да се късат, но се и навързват — свят!…

Двете каруци спряха зад железопътната гара на престолния град. Николица бе пожелала тук да се разделят. Тук да й спазари Никола файтон, който да я откара в манастира. Зорница се опита да я убеди да поостане поне ден при тях, или поне само да види новия им дом, но майка й бе непреклонна:

— Моят дом е друг — рече. Взе малката си бохча от каруцата и тръгна към файтона, който Никола вече бе спазарил и платил.

Николица се покачи във файтона вдървено, вдървено седна и остана вдървена, вперила очи право пред нея си. Не погледна нито встрани, нито към тях се обърна. Такава я отнесе файтона.

— Като че не е тя — промълви Зорница. — Ние не можахме, дано Бог й помогне!

— Никой не може й помогна! — рече неочаквано сурово баща й. Рече го с нещо недоизречено, ала като присъда. Зорница трепна и отправи към баща си очи, пълни с уплаха?

Да, Никола бе решил Зорница тук да научи непомерната истина, непомерна откъм зло и добро! Тук, а не в новия си дом, за там трябва да остане само доброто.

Младият Никола усети намеренията на тъста си и се изправи до Зорница, от другата страна на каруцата. От отсамната й страна се изправи баща й. Но не вдигна очи към нея, а първо огледа багажа, който я подпираше отзад, сетне младия Никола от другата й страна, и детето, заспало в скута й. То щеше да я подпре и възпре в най-страшния миг, когато Никола изречеше непомерната истина.

— Защо никой не може й помогна? — попита младата Зорница. А уплахата в очите й питаше още и още: „Защо мълчите и двамата, защо сте такива, защо стоите като истукани, защо…? Какво има?“

— Защо…? — промълви и се приведе към баща си.

— Ще ти кажа — въздъхна Никола. — Но ти… внимавай, ще притиснеш детето, заспало е, пази го! — Като се увери, че детето е не само в ръцете й, но и в мислите й, продължи: — Много е тежко за казване и дваж по-тежко за слушане, ала вече трябва да го знаеш. Досега бе грях на майка ти, ще стане и наш грях, ако още мълчим. Не, не е зло туй, дето ще го чуеш сега! Злото е сторено от майка ти при раждането на първото ти дете, сега го поправяме — злото поправяме, в добро! И пак ще те заболи много, знам, но и много ще те зарадва. Събери силите си и за едното и за другото, и… дръж здраво детето, пази го. Чуваш ли, майка си… майка си… майка си…!

През всеки две думи напомняше на Зорница, че е майка, през всеки две думи сочеше детето в скута й, през всеки две думи преглъщаше своята и нейната болка — през всичките думи я крепеше с ръката си, с очите си, с дъха си… Напразно!

Последната дума, която едва не бе повалила и него, прекърши Зорница.

— Боже… — прекърши се тя върху детето в скута й, бяла като платно.

Двамата мъже мигом я вдигнаха, разтърсиха я, но не те, а писъкът на детето я изтръгна от дълбокия й безсвяст. В първия миг се отдръпна от него като от въглен, но на секундата го грабна, притисна го о пазвата си и го залюля. Люлееше го със сухи очи, люлееше се тя, цялата, люлееше каруцата, като че се опитваше да я прекатури — да прекатури целия този свят, или да го изправи на нозете му!