Баща й и младият Никола напразно се силеха да я спрат, напразно бъбреха объркани:
— Чувай, детето…! Виж детето! Опомни се…
Тя сама, изведнъж се спря, и тогава от очите й бликнаха сълзи. Заизвираха едри и тежки, парещи, и не спираха, не спираха… Детето пак бе заспало и спеше спокойно на пазвата й, а сълзите й падаха и шушнеха в личицето на спящото дете:
— Да вървим, миличко, при… батко ти.
Едва сега светът около тях оживя. Чу се локомотивна свирка, изгромоли влак, кон изцвили, човешки гласове, смях и шум от потеглящи файтони изведнъж нахлуха в съзнанието на тримата. Зорница учудено огледа тази разнолика гмеж, но се сепна и рече на баща си:
— Да вървим, тате! Искам час по-скоро да съм там, при него…
Потеглиха.
Седнал до дъщеря си, Никола подръпваше поводите на коня, но повече бе зает да разказва и описва — да разкаже и опише всичко, та Зорница да го има в очите си и сърцето си от сега: домът за сираци, баба Магда, къщата, работилницата и най-вече малкият Николчо, с чудната му дарба да рисува! Отвори дума и за художника Дуков, и за мебелите-уникати, които сега работеше.
— Като сме заедно, работата ще потръгне още по-спорно — рече Никола. — Работа има за всички, и за тебе, дърворезбата плаче за женски ръце, ще те науча. Нали помниш какво казваше Кемерката: „Работи! Седиш ли и злото седи в тебе.“
— А детето?… — все подпитваше и подпитваше Зорница.
— Казах ти, детето е здраво, ще се зарадва. То отдавна знае, че майка му и баща му са на село и някой ден ще си дойдат.
— Но не знае, че точно днес…
— Не знае, не исках да го тревожа. И баба Магда не знае.
— Искам тя да остане, тате — рече умолително Зорница. В молбата й прозираше признателност към старата жена и потребност от присъствието й в дома.
— Ще остане — успокои я Никола. — Тя и занапред ще ни е нужна, както и ние на нея — сама душа е.
Магда хлъцна, когато видя двете каруци, пълни с багаж и покъщнина, да влизат в малкото дворче. Подпухналите й очи запримигваха, късите й ръце се засуетиха около пълното й тяло и тя само повтаряше:
— Най-сетне… Най-сетне… Най-сетне!
— Сполай ти, бабо! — докосна я забързано, но с признателност Зорница и хлътна в къщата.
— Сполай ти! — последва я нетърпеливо и младият Никола, сподирил Зорница.
Нека бързат, нека вървят, щяха да намерят първородния си син здрав, сит и чисто облечен, улисан както обикновено с поредната си рисунка върху масичката! Нека са сами в тази първа среща…
Никола се дотътри до Магда с последни сили. На душата му бе леко и празнично, а тялото му сякаш бе покосено.
— Хем хубав, хем тежък ден, Магдо — рече. — Свърши… днес свърших последната си и най-важна работа на тоя свят.
— Не си — рече, след като помълча Магда, — ти имаш още работа, още много работа, Никола. Виж, аз моята я свърших тук. Но съм ти благодарна, Никола, плати ми щедро, спастрих нещичко и няма да доживея старините си на улицата.
— Така ли! — сепна се Никола. — А ние се надявахме да останеш. По пътя за насам тъкмо туй си говорехме със Зорница.
— Ами! — хлъцна този път Магда така, че се задави и закашля.
Кашли дълго, след което пребърса насълзените си очи и рече насилено сърдито и разпоредително:
— Какво стоиш, влизай, гладен си… гладни сте всички, а аз се помайвам тук с тебе, хайде!
Но и двамата се заслушаха в гласовете идващи от къщата, различни гласове, а гласове на един дом. Останаха да им се наслушат.
* * *
С идването на младите работата на Никола препусна като с троен впряг.
Добри едва смогваше да доставя благородните дървесни видове, а когато откарваше готовите мебели на заможните клиенти, застилаше каруците си с меки черги и караше товарачите да ги пренасят и внасят с голи и чисти ръце — никакви въжета, никакви ръждиви куки!
— Не видите ли — поучаваше ги, — майсторът е стигнал до душата на дървото, една душа му е оставил само, и вие да посегнете на нея с мръсни ръце, с въжета или ръждиви куки!
Никола наистина се бе домогнал до душата на дървото и тънко я разполовяваше, наподобявайки душата на времето и собствената си душа. Какво ли не събираше и какво ли не противопоставяше в дървото Никола: и форма, и цвят, и резба, но най-вече душата му, изплетена от най-тънките жилки на дървесината, от най-нежните й тонове, от мириса й дори!
Една привечер Дуков влезе в работилницата по обичайния си необичаен начин, пъхнал юмруци в широките джобове на широкия си панталон, с едно присвито и едно широко отворено око, и кокалестата си лула, разбира се.
Читать дальше