Велчо Милев: Непомерното

— Извинявай — рече по едно време притеснено, — наминах за съвет!

— А всъщност идваш за самотата ми — измърмори Дуков. — Вземай, приятелю, не се извинявай, вземай колкото искаш и когато поискаш, имам в излишък. Е, кажи си болката?

Дуков захвърли четката си на пода, припали угасналата си лула и се извърна към Никола. Разновиждащите му очи го гледаха приканващо.

— Напоследък нещо ми е чоглаво — рече Никола. — Чудя се защо, след като…?

— Точно заради това „след като…“, приятелю! На времето ти сам каза, че ние се крепим на слабите, на тези, които имат нужда от нашата помощ. И сега ти, „след като…“, след като вече не си единствената опора, сам загуби опората си. Остана ти самотата, нали? Не си сам, а самотен, познато ми е.

Дуков млъкна, изпуфтя няколко пъти с лулата, след което я изтръгна от зъбите си и посочи с нея платното на статива:

— Погледни, може да се познаеш!

Никола от пръв поглед разпозна обстановката в собствената си работилница върху платното, макар че тя бе само загатната. Главното бяха трите фигури и снопът светлина, който ги осветяваше различно. Най-ярко се открояваше, на преден план, женската фигура — Зорница, обгърната в библейско сияние сякаш и вдъхновено приведена над фина дърворезба. Зад нея младият Никола оглаждаше пламтяща дъска, но очите му не бяха в нея, а в обгърнатата от сияние и вдъхновение млада жена. В самия край на светлинния сноп, миг преди да се стопи и потъне във вечния мрак на фона на платното, се изрязваше самотна фигура на старец, който се взираше в безнадеждно срязаните нишки на разполовено дърво. Лицето му, разполовено от горчива сянка, също бе изтъкано от подобни нишки-бръчки, безнадеждно разделени от горчивата сянка!…

По обратен ред, погледът на Никола отново премина по фигурите и се задържа на младата жена. Дори пулсиращата артерийка над нежната ключица бе уловил и пресъздал Дуков, и възхитата на младия мъж пред непомерното съвършенство, а не от собственото му дело, и…

— Видял си много, почти всичко — рече с горчивина Никола. — „Свята тишина“, нали така я нарече тогава, когато я гледаше в натура?

— „Свята, сговорна тишина“ я нарекох — отвърна Дуков. — Но сега по ми харесва „Светая светих“. В тези две думи се съдържат и светостта, и тишината, и избягват опасното афиширане на сговорността, която е винаги съмнителна категория. Абсолютна сговорност няма.

„Така е…“ — потвърди с продължително кимане Никола.

Дуков го наблюдаваше с проницателните си, различно-виждащи очи. Накрая реши да върне приятеля си към въпроса, за който бе дошъл:

— Та?… — рече той.

Никола разбра въпроса на Дуков, но му бяха необходими няколко мига, докато излезе от платното и от състоянието си — от мястото, където светлинният сноп почти се стопяваше и попиваше в чернилката на отвъдното, на вечния фон… На абсолютната самота.

— Мисля да строя — рече. — Искам да оставя нов дом на младите, но да не е безлична каменна кутия с два забучени отгоре й комина. Посъветвай ме как да го направя, насочи ме към архитект, който…

— Ясно — спря го Дуков, — искаш дом, най-простото и най-трудно нещо! Разбирам… разбирам те и още сега ти подсказвам, че в този твой дом трябва да има място за двама самотници: за тебе — приземието, за внука ти таванския етаж, ателие! А архитект ще ти намеря.

— Сериозно ли мислиш, че ще му потрябва ателие? — попита хем с надежда, хем с тревога Никола.

— Натам върви — отвърна Дуков. Никола се замисли и замислено изрече:

— Благодаря…

— За орис не се благодари — няма на кого. Тя се носи! — Кокалената му лула сякаш изпука между зъбите му.

В края на лятото Никола започна строежа на новата къща.

Архитектът, който Дуков му препоръча, се оказа амбициозен и способен младеж. Негов олтар бе възрожденския български дом, обогатен с най-доброто от съвременния стил в архитектурата: и той се опитваше да събере разполовеното в своето изкуство! Още един…

Когато донесе готовия проект, с приложена към него цветна рисунка на къщата, спря пред работилницата и преди да разгърне рулото шумоляща хартия, рече на Никола:

— Държа да използвате материалите, които съм посочил! — Каза го настоятелно, но изведнъж се смути и продължи смутено: — Моля ви, сам знаете, материалът е душата. Освен това, вашият дом ще бъде визитната ми картичка в столицата и много държа на него, до сега съм строил само в провинцията. Постарал съм се да събера в него възрожденския дух и съвременното рационално мислене. Ето, вижте!