Велчо Милев - Непомерното

И той сръчно, но припряно разгърна рулото хартия. Очите му горяха, дългите му пръсти леко потрепваха, от което и хартията потрепваше, сякаш и тя се вълнуваше.

Зорница и младият Никола също бяха излезли от работилницата и любопитно заничаха към разгъващото се руло. Когато то се разстла върху масата и младежът затисна двата му края и се отдръпна, цветната рисунка прикова очите на всички.

Зорница ахна:

— Нима ще е такава?… — възкликна. И след дълги, дълги мигове на мълчалива възхита, вдигна сиянието на сините си очи към лицето на младежа.

Той пламна. Освен всичко останало, той бе запленен от непомерната и заедно с това естествена хубост на младата жена, която го бе поразила още при огледа на мястото на бъдещия строеж и, дълбоко в себе си, всъщност бе проектирал дом само за нея, дом, в който поне да я наподоби!

— Дори ще бъде по-хубав, госпожо — изрече смутено младежът. — С вас… искам да кажа с вашата дърворезба, интериорът ще бъде далече по-хубав и одухотворен от външния изглед на къщата.

Нещо в Никола, внезапно и дълбоко, приболя. Той ли не познаваше мига на всеобсебващото желание да наподобиш, нещо повече, да постигнеш непомерното! И заедно с болката в душата му тракна едно от зърната на броеницата на Кемерката: „Колкото по-малко очи пришпорват една непомерна хубост, толкова по-добре — за нея по-добре, и за света по-добре!…“

Докато младият Никола все още заничаше в цветната рисунка, а Зорница се бе извърнала, смутена от пламтящия поглед на архитекта, той остана така възхитен от чистия й профил, че притвори очи. Но не за да се защити и не за да се скрие, дългите му мигли се спуснаха, по-скоро, обсебващо този непомерно чист профил: леко изпъкналото чело под златистите къдрици, политналите вежди, топлата синева на очите, устните, овалът, грациозната шия и, особено, пулсиращата артерийка в сянката на нежната ключица, която сякаш предопределяше всичко останало. На младежа му се струваше, че само тази малка артерийка да бе видял, би отгатнал и пресъздал младата жена от върха на косите до стройните й, боси нозе; дори длетото в ръката й би отгатнал, длетото, чийто наточен и блестящ резец той усещаше дълбоко в душата си…

„Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!“ — рече си Никола думите на старата Кемерка. Но предишното приболяване се обади повторно и с двойна сила. Припомни си възхищението на Зорница от цветната рисунка, събудила интереса й към младежа, неговия ответен, пламенен и пришпорващ поглед, и Никола потъмня.

— Елате да си уредим сметките! — каза той хладно.

Младежът се сепна, смути се, но го последва. Имаше нещо властно и непоклатимо в мрачната хладина на този човек, и нещо проникващо в тежките му очи, което покоряваше. Но след разплащането младежът набра смелост и каза:

— Ако не възразявате, ще наминавам често. Точното изпълнение на проекта ме интересува много, обясних ви…

Тежкият поглед на Никола го спря. Не бе онзи притискащ и прогонващ поглед, а поглед преграда, стена, който така се възправи пред младежа, че той почувства непристъпността му — и непристъпността към всичко зад тази стена!…

Затова пък думите на стареца го отпратиха при Дуков:

— Това е ваше право, но… — натежаха още повече очите на Никола — съветвам ви да поговорите с Дуков! Той еднакво познава и нас, и вас, и, сигурен съм, ще ви даде най-добрия съвет. Довиждане!

След час — след като Дуков бе разказал всичко, което знаеше, за своите приятели, и всичко, за което се досещаше — младежът все още седеше превит, блед и изгърбен. Пред очите му, бе недовършената „Светая светих“, която продължаваше разказа на художника с отчайващата си близост и с отчайващата си недостъпност.

— Жестокостта на късните срещи… — промълви младежът.

— Хайде, хайде — размърда кокалената си лула Дуков, — в този свят има къде по-големи жестокости!

— Но и тя, не се лъжа, би казала същото — простена младежът. — Не: каза го… казва го… — избъбри, омагьосан от пулсиращата и на платното малка артерийка в нежната сянка на ключицата на жената, приведена над резеца и фината дърворезба.

— Естествено, и тя носи дарба, дарбата на баща си — каза равно Дуков. — И тъкмо ще има какво да вдълбава по пътя си към непомерното. Както и ти, млади момко! Нас ни мами непостигнатото, непостижимото. Работи!

Без да подозира, накрая, Дуков изрече съвета на Кемерката.

Преди да си отиде, младежът, пак обсебващо спусна дългите си мигли и пред картината.