— Великолепна е, маестро! — рече тихо.
Дуков се засмя:
— Но ти не вземай само първия план, драги, вземи и разполовения свят в ръцете и по лицето на стареца. В него е силната и зла орис на художника — твоята.
— Самотник.
— А какво друго? Но и какво повече! — погледна го строго Дуков.
Но строгостта на големия художник бе напразна. Младежът съумяваше да си подари, макар и дискретно, мигове около дома на Никола. Денем тези мигове бяха по-кратки и по-тревожни, ала във вечерите си позволяваше разточително дълги минути. И понеже с напредването на строежа на новата къща растеше и любопитството на случайни минувачи или съседи, присъствието му не правеше впечатление. Спираше в самия край на оградата, така че пред очите му бяха и старата, и новата къща. Майстор Никола точно изпълняваше молбата му за материалите, а зидарите — плана, затова задържаше повече очите си отправени към старата къща. Там, в нейния прозорец, се изрязваше онзи неземен силует, от който бледнееше, тръпнеше и горчиво се упрекваше, но той, пак и пак, го мамеше, като магия, като упойващо биле. Понякога виждаше младата жена да говори или да се смее, без да я чува, а гласът й отзвучаваше в него като ехо. Понякога я виждаше, за миг-два, да отправи тъжно замечтан поглед навън. Понякога я виждаше да се сепва, като от нечие скрито присъствие. Дългите му мигли обсебваха всичко това, скътваха го и той го отнасяше със себе си, в себе си — за да го има после в безкрайните часове на самотата си в сянката на нощта. Още не знаеше, че непомерното будуване е проклятие — от хубост или по хубост, от зло или по зло — все е проклятие. Не знаеше, но пиеше и се опиваше от горчивата му сладост, познаваше го: младостта опознава, старостта знае! Ала вкусът и на едното, и на другото е горчив — мъдростта е горчива.
След месец, вече завършеният дом, спираше и събираше много повече любопитни. Масивността на постройката удивляваше с лекотата си, с уюта и оригиналността на вплетения в архитектурата й възрожденски стил. Но това него не го вълнуваше и той реши да намине насам подир месец — реши, наложи си, каквото и да му струваше! От една страна, както предвиждаше Дуков, към него заваляха поръчки за градски и извънградски строежи — вили, а, от друга, искаше да види къщата отвътре, когато стопаните напълно завършат интериора й. Дотогава щеше да поминува с обсебеното — с чистия профил и пулсиращата малка артерийка на младата жена, с миговете, изрязани в осветения квадрат на прозореца.
Но работата така обсеби него самия, че през този месец сянката на нощта падаше съвсем за кратко над дългите му мигли и обсебеното го спохождаше само в още по-кратките мигове на заспиването и пробуждането. Дуков бе казал „Работи!“, но някой може би трябваше да му каже „По-малко работи!“. Лицето му посърна, дългите му мигли сякаш се удължиха от големи, тъмни сенки под очите, а в очите му гореше трескав огън. Но той вече не беше „никой“, а име, стил — архитект Каров! — с когото се попълваше „троицата“ на Дуков в престолнината: платната на Дуков — мебелите на Никола — сградите на Каров!
Най-сетне, в късния следобед на един неделен ден, в самия край на есента, той реши да изпълни намерението си. Бе решил да влезе открито и открито да помоли да разгледа завършения дом. Но случаят го улесни, оказа се, че цялото семейство е на църква, а новата къща, макар и завършена, но необитавана още, е незаключена.
— Нарочно — поясни възрастен съсед. — Много народ се извървява да гледа и Никола нарочно я държи незаключена — да гледат!
Струваше си, имаше какво да гледат хората. Майстор Никола бе вложил цялото си умение в направата на мебелите, скроени и изпълнени според мястото и предназначението им, всички бяха така вградени в стените и ъглите, че сякаш ги обшиваха, без да отнемат от пространството на стаите; а дърворезбата… тя бе душата на дома, душа, която от первазите и мебелите се бе извисила до таваните и вдигаше очите към слънца и лозници, към небе и отвъднебе…!
Каров излезе повече от развълнуван и не би могъл да се прибере, ако не сподели с някого възторга си.
— Прекрасна е! — възкликна още от вратата на ателието на Дуков. — Къщата на майстор Никола — поясни на учудването му.
— Не съм я видял — измърмори вяло Дуков. Кокалената му лула висеше като повяхнала, крепяща се едва-едва между отпуснатите му челюсти. Целият му вид бе вял, повяхнал, дори очите му.
— Вие сте болен, маестро, да повикам лекар — взря се с тревога Каров в лицето на стария художник.
Читать дальше