— Само зад тази игра да не стоеше и войната.
— Война ли? — трепваше Никола. Не бе чул от никого нищо подобно. А клиентите му, заможни и влиятелни хора, би трябвало първи да знаят.
— Война — потвърждаваше Дуков. — Усещам приближаването й по моите лешояди, те имат безпогрешен инстинкт за нея, както животните пред земетръс. Втурнат ли се търговците да влагат парите си в произведения на изкуството, чакай война! Защото произведенията на изкуството са най-сигурните банки, най-добрите капиталовложения с най-висок лихвен процент, когато капиталът трябва да се замрази. А той се замразява единствено в навечерието на големи превратности.
— Превратности… — повтаряше Никола. — Малко ли са им на хората превратностите в мирно време, та…?
Дуков кимваше разбиращо, но не спестяваше и останалото:
— Трагедията на този свят, приятелю — казваше, — не са самите превратности, а безсилието дори на превратностите да го променят към добро — подменят само едно зло с друго зло, едни злодеи с други злодеи.
Преди да изрече последното от останалото Дуков млъкваше, сякаш му предстоеше да изповядва дълбока лична болка, която трябваше да преглътне:
— А най-трагичното е, че милиони вярват в тези превратности и умират за тях, за да умрат после още толкова милиони… от същите тези превратности. Но така си върви тая човешка гмеж от край време — превратно! Вместо да наслагва, тя разрушава, и пак започва отначало. Сякаш гмежта е обладана от неизличимата лудост на първотворец, не просто творец, а първотворец — тя да сътвори всичко, днес. Лудост… лудост… лудост… — повтаряше дълго и все по-вгорчивено Дуков.
Така превали зимата.
* * *
След разходите около новата къща Никола се почувства почти така необходим, както на времето, след вземането на малкия Николчо от Дома за сираци. Мрачната му затвореност изчезна, а енергията му сякаш се удесетори и той не отказваше нито една поръчка. А поръчките валяха една през друга, архитектът Каров препоръчваше на своите клиенти майстор Никола — той да изпълни мебелите и дърворезбата в новите домове на богатите столичани!
Никола приемаше изгодата от това сътрудничество, след като самият архитект Каров никога повече не разтревожи дома му с присъствието си. Верно, скиците му с интериора на сградите бяха постоянно пред очите им, по тях изработваха мебелите и дърворезбата, но те бяха само скици. Зорница спокойно вземаше от своя дял, дърворезбата, и се заемаше с изпълнението й. Беше спокойна и ведра и не криеше, че се радва на богатите поръчки, но много повече — на трескавата бодрост на баща си, на работливостта и предаността на младия Никола, на задружността на ръцете, очите и ума на тримата, и на здравето на децата си.
Новият дом на Никола стоеше здраво на здравите си темели, а всеки изминал ден го пълнеше с благодат. Всичко, което би могло да предизвика пукнатина в него, или да го разполови, изглеждаше завинаги отстранено. Беше дом-оазис в пренаселената с гмеж престолнина, в който трудът и благополучието излъчваха чистия дъх на благородна дървесина и чисти помисли. Е, някои от разпуснатите богати клиенти не скриваха похотливото си възхищение към Зорница, ала нейното неподправено равнодушие бързо ги охлаждаше, за да ги превърне след това в повод за непринуден присмех, с който разнообразяваха напрегнатия си труд в работилницата. Клиентите им бяха благодатна галерия от образи и за малкия Николчо, който пълнеше скицниците си с тях, наподобявайки ги поразително, макар и окарикатурени до неузнаваемост. Или именно поради това, извеждайки на преден план същинското, същественото в тях. Изглежда имаше в него нещо от присвитото око на Дуков, онова, с което големият художник проникваше надълбоко.
Ала самият Дуков продължаваше да отказва услугите на това свое проникващо око: нови платна не похващаше, недовършените си стояха недовършени, а от готовите продаваше само по едно-две през годината, с хитро-присмехулната уговорка „Последно!“ С една дума, продължаваше да си играе „игричката“ на криеница, разпалвайки апетити и криейки се от тези апетити. Продадените платна мигом поемаха пътя към Европа на все по-висока цена, за да вдигнат цената на следващите още по-нависоко. И апетитите, естествено!
„Игричката“ поглъщаше цялото му внимание и всичките му останали сили, затова пък го възнаграждаваше с удоволствието от играта. Само това удоволствие и чашката коняк променяха за малко землистия цвят на лицето му и палеха в разновиждащите му очи весели искрици:
Читать дальше