Велчо Милев - Непомерното

— Първо — заобяснява му, — Дуков не продава. Второ, пием си коняка, но нито той продава моите мебели, нито аз неговите картини. И трето, за да ти стане ясно кой е Дуков, ако аз съм страшен, както казваш, при него съм пале. Ясно ли ти е сега?

— Чух бе-е, знам бе-е, Никола — приплака Сидеров. — Затуй съм тук, ти беше последната ми надежда. Като ми рекоха, че този Дуков признавал само тебе, рекох си… а то — край!

Сидеров разпери късите си ръце, но в следващия миг те сякаш сами паднаха, като отсечени.

— Има сбъркани хора в тоя свят — рече отчаяно.

— А може и светът да е сбъркан — поправи го Никола.

— Ами! Светът си е много харен, много харен си е той… Не светът, сбърканите хора са сбъркани — мърмореше Сидеров.

Изпъшка, вдигна се от чамовите дъски и тръгна към вратата на работилницата. Излезе, продължавайки да си мърмори. Забрави да каже дори едно „Довиждане!“.

Светът наистина отиваше към война.

Но същата вечер Дуков доста се посмя на нещастието на търговеца Сидеров. Точно тогава в ателието влезе младият Каров, архитектът, и кимна към бутилката с коняк:

— В настроение сме, значи!

Дуков се прицели в него с кокалената си лула и попита в упор:

— Слушай, ти защо криеш, че големият търговец Сидеров те е молил да му посредничиш за мои картини?

— Защото не ме каниш на коняк и… за да не се главозамаеш — засмя се младежът.

— Маскара — отвърна се от него Дуков.

— Отвръщате се от един поканен на световния конгрес на архитектите, маестро! — съобщи новината, заради която беше дошъл Каров.

— Поканен, ти? — рече с ирония Дуков. — Сигурно ще реставрираш Авгиевите обори, иначе защо ще канят тебе.

— Познахте, маестро — засмя се добродушно Каров.

Но доброто настроение вече бе напуснало Дуков и той рече мрачно:

— Аз винаги познавам. Познавам, например, че е време да разчистя моите Авгиеви обори. — И той с мрачен поглед обходи ателието си. — На далечните ми роднини ще оставя няколко платна, за да имат нещо да се дърпат, иначе бързо ще ме забравят.

Землистият цвят на лицето му съвсем потъмня, върховете на пръстите на широките му ръце посиняха и той изръмжа към паравана:

— Одеало!

В ателието бе топло, но жената бързо притича и загъна нозете му с дебело, мъхнато одеяло. От това ли, или пристъпът сам попремина, но Дуков си възвърна иронията, оглеждайки всички с присмех: „Поставих ви натясно, а?… И не можете «бъкел» да ми речете, както искам така ще мра!“ След което се обърна към Каров и го попита:

— Кога е този твой конгрес?

— След месец — отвърна без настроение младежът.

— Добре… това е добре — измърмори Дуков и посочи вратата на ателието: — А сега, марш от тук, отивай да си гледаш работата!

Когато младежът излезе, Дуков измърмори друго:

— Талантливо момче, дано се опази, след мурабето ще има много работа за такива като него. Има да събират разполовени домове, села, градове… държави. Един разполовен свят ще им се наложи да събират, Никола!

Замълчаха. Заотпиваха от коняка. Но землистият цвят на лицето на Дуков не се промени, остана си потъмняло землист. Мълчанието им се протегна и кой знае докъде щеше да стигне, ако на вратата не бе се почукало. Дуков гневно погледна нататък: На тази врата не се чукаше, който имаше право да влиза — влизаше направо, останалите отминаваха! На второто предпазливо почукване кресна:

— Влизай! — Очевидно, за да може веднага да кресне обратното. Но на вратата се подаде Зорница и той й махна да се приближи. Младата жена идваше с някаква голяма тревога, изписана на богородичното й лице и в ясната синева на очите й. В ръцете си притискаше скицник, който веднага подаде на баща си:

— Тате, виж! — рече развълнувано.

Никола посегна, но ръката му, едва докоснала скицника, падна, като повлечена от неимоверна тежест. Така се оброни и главата му. Така се забиха в пода и очите му.

— Я!… — пресегна се към скицника Дуков. Взе го от безволевата и безсилна ръка на Никола и го вдигна пред очите си. Взира се дълго, присвивайки още присвитото си око и отваряйки по-широко отвореното. След което рязко изтръгна кокалената си лула от устата и попита също така рязко:

— Тя ли е?

„Тя“ — кимна Никола. И едва сега въздъхна с дълъг и дълбок издъх.

Ала Дуков не обърна никакво внимание на въздишката му, дори не я чу. В очите му пламтеше жив блясък, по скулите му изби руменина, ръцете му потръпваха от дълбоко вълнение. Така потръпнаха и устните му, когато изрече разчленено:

— Нах-х-ходка! — Изрече го, сякаш го изтръгна от дън-душата си. — Великолепно видяно, великолепно уловено и великолепно претворено — не разполовен, а разломен образ! И то образ на монахиня, който би трябвало да излъчва покой, примирение, смирение. Каква сурова истина в контраста — чертите на времето, не пощадили дори монахинята!