— Така, така, мръсничета, тичайте подир Дуков, протривайте дебелите си кълки, иначе как ще вложите мръсните си пари в чисто изкуство! — кискаше се Дуков. Но веднага след това добавяше с горест: — Ето ти още една нелепица, създаденото за по-добрата част на човечеството се купува, опакова и пази с мръсните пари на злото. Необходимото за изкуството зло: Ела зло, че без тебе по-зло…! — въздъхваше мрачно Дуков.
— Е, не всички пари са мръсни — обаждаше се Никола.
— Да, но от нейде нататък и… до нейде. Началото на всички пари винаги крие някаква малка мръсотийка, а краят им — голяма. Парите, приятелю, са така заченати. А едно нещо каквото е в зачатието си, такова е и в края си. Само че в края си е умножено многократно. Гледай мене: проклет бях, превърнах се в заклет циник, направо мръсник!
— Няма да ти противоречим… — обаждаше се присмехулно зад паравана жената.
— Млък там, шът! — подвикваше й деспотично Дуков. Жената млъкваше, но дори мълчанието й изпълваше ателието с преданост. Тази жена, замисляше се Никола, бе последният модел на Дуков. Наистина ли бе открил в нея големият художник невъзможното стремление на човешката душа към слънцето, завинаги окована от тромавото си тяло на земята, или й го бе внушил впоследствие с платното си? Възможно, бе от най-силните платна на Дуков от последните му години, но дали само то обясняваше предаността й към капризите на стария мъдрец и грешник, или и някаква корист: „Кого да виниш — човеци…“
Докато Никола се размисляше, Дуков игриво почукваше предните си зъби с мундщука на кокалената си лула и си мърмореше напевно:
— Ала бала ница… пръстена паница! Накрая захапваше лулата и казваше:
— Точно това правя, приятелю, игралка-залъгалка. Само че не я правя, изсилих се, а я играя. Тя си е отдавна направена и начертана на земята, за всички, и всеки я играе по неговому. Докато „стъпи на черта“ и… фюит!
Веднъж точно в този момент жената подвикна откъм паравана:
— Файтонът!
— Ето — изхили се Дуков, — файтонът… катафалката — идват едно по едно, по реда си!
Но когато жената го облече и приготви за път и двамата с Никола го поведоха навън, подкрепяйки го от двете страни, старият художник отново затананика, без думи, игралката си:
— Хъ-хъ, хъ-хъ, хъ-хъ-хъ-ъ…
Останал сам в топлата лятна нощ, Никола изведнъж потръпна и спря, загледан подир отдалечаващия се файтон. Сякаш бе придружил Дуков до границата на абсолютния студ, която нямаше сили да прекрачи — нямаше силата на Дуков. Или не бе му дошъл редът за игралката-залъгалка на Дуков?
* * *
Светът наистина отиваше към война: и според вестниците, и според признака на Дуков…
Една вечер, когато Никола бе останал сам в работилницата, довършвайки една бърза поръчка, на вратата изникна старият Сидеров. Бе все така дебел, но отпуснато дебел, с отпуснати бузи и гуша, с отпуснато тяло. Единствени очетата му шареха живи и пъргави, каквито ги помнеше Никола.
Сидеров начаса разпери късите си ръце и се провикна:
— А бе, Никола, аз пък да не знам!
— Аз пък не знам какво не знаеш — охлади възторга му Никола.
Сидеров запремигва.
— Така де, така де, аз… като на стар познат, като… Е, да говорим направо.
„Най-добре“ — кимна Никола. И пак с кимване го покани да влезе. Сидеров отмина стола и седна върху купчината чамови дъски, близо до Никола.
— Убих се да тичам — рече. — Обиколил съм цялата столица. На какви ли не врати чуках, от министри до… проститутки, и все на камък. За да науча, накрая, че ти си бил най-големият приятел на Дуков — художника!
— Е, чак приятел — намръщи се Никола. — Пием си с него коняка веднъж-дваж в седмицата.
— Ха, че малко ли е това! — удиви се искрено Сидеров. — Какви хора искат само да го видят и не могат, а ти… Знаеш ли колко жени на големци пазят ръкавиците си като реликви, защото някога си, някъде си същият този Дуков ги е целунал?! А нашият Никола си пие коняка с него, страшен си! Ей…
— Разбрахме се: направо! — напомни му Никола.
— Верно — плесна оплешивялото си теме Сидеров. — Ама знаеш слабостта ми към тебе и сега, като научих… Спирам, карам направо, помня, че с тебе другояче не може. Ето какво: помогни ми да купя от този Дуков някоя и друга рисунчица, каква да е, или, ако искаш, купи ги от свое име, двойно ще ти платя!
— Няма да стане — попари го Никола.
— Тройно! Чет…
Никола вдигна очите си към Сидеров и четворната му цена изпуфтя като спукан балон. Той самият заприлича на спукан балон, смали се, отпусна се върху чамовите дъски и притихна. Никола го съжали.
Читать дальше