Велчо Милев - Непомерното

От скицника гледаше Николица. Непомерно хубавата Николица. Тя и не тя — непомерна хубост и непомерна белота в непомерно черна дреха; а светлосенките на бялото и черното нарязваха лицето, очите и душата чак на десетки трагични многоъгълници — разломно, на късове.

— Твоят внук вече е художник, Никола — рече с тъга Дуков. — И ще стане голям художник. Нали ме питаше, казвам ти сега.

Ръката му, вдигнала скицника, очевидно отмаляваше, потреперваше, а той гледаше и гледаше ненаситно. Сякаш в собственото си детство, или, може би… в бъдещето. Кой можеше да каже накъде гледат и какво виждат разновиждащите очи на Дуков?

— Къде са се видели? — попита сепнато Никола, замислен за своето си.

— Пред Светия синод — отвърна тихо Зорница. — Седяла отвън, на пейката. За няколко минути, докато игуменката излезе. Дума не са разменили. И не знае кого е нарисувал…

— … и кого е донесъл, кого е въвел в дома си! Ееех! — изпъшка Никола. — А мислех, че никога… Зад планини отпратих злото, в дом-крепост пазих жертвата му, а тя, самата жертва, с единствената си оцеляла ръка поведе и въведе злото в своя дом. Ееех!

Дуков бе отпуснал ръката си със скицника и гледаше Никола съчувствено. Когато срещна погледа му, Никола омрачня и рече с вдървени устни:

— Ще разкъсам тази рисунка, ще я изгоря! И пепелта й ще изгоря — повторно…

— Безсмислено, приятелю — поклати глава Дуков. — Тя вече е влязла в очите и в душата на художник, а те са прокълнати да съхранят всичко, което е влязло в тях.

— Какво да правя? Какво повече да направя?… — стисна юмруците си Никола.

— Нищо, приятелю, ти твоето направи. Както и аз — моето, и… какво? Светът си е свят, човеците — човеци: „Кого да виниш…!“ Най-добре е да кажеш истината на внука си, не се страхувай, казах ти веднъж, щом Бог го е дарил с дарба, дарил го е и със сила да носи дарбата си.

— Преди това, обаче, ще отида и ще говоря с… нея. За да е цяла поне истината, за да я знаят двете й половини.

— Иди, говори — рече вяло Дуков. Вдигна отново скицника пред очите си, погледа рисунката и го подаде на Зорница, казвайки с необичайна за него свенливост и смущение: — Днес ми се роди син, дъще, втори Дуков!

Нищо не бе се променило пред манастира: същите високи зидове, същата тежко обкована врата, същите вековни буки от двете й страни, и същите просяци в сянката им. С непроменен глас бълбукаше и потокът — глас на тишината, и със същия дъх на букова шума, билки и камък.

Раздал милостиня на просяците, Никола търпеливо чакаше игуменката. Тежката врата бе останала открехната и той виждаше част от манастирския двор, застлан с плочи, каменна чешма в дъното му, част от сградите, и малка църквица. Игуменката се появи от църквицата. Скръстила молитвено ръце, високата й, достолепна фигура бавно прекосяваше плочника. Излъчваше смирение и примирение пред всичко земно и пред всичко отвъдно. Спря на две крачки от Никола, вдигна очи към него и изрече глухо:

— Бог е милостив! Тази нощ Той повика при себе си сестра Мария. Свършиха земните й дни, земните й мъки и прегрешения. Отиде си опростена. Нека й простим и ние! — Игуменката се прекръсти и пак сключи молитвено ръце: — До утре ние, грешните нейни сестри, ще бдим и ще се молим за нея. Молете се и вие. Погребението ще се извърши утре, тук, в малкото манастирско гробище. Молете се, Бог ще бди над земната ви мъка!

Игуменката прекръсти Никола и бавно се отдалечи.

Навън нищо не бе се променило. Носеше тежка вест, а потокът си бълбукаше, просяците си седяха на местата, дори сянката на вековните буки не бе се поместила. Непроменен го поведе и усойният планински път, криволичещ и равнодушно тих — път за насам, и път за натам…

„Свършиха земните й дни…“

Те отдавна свършиха, майко-игуменко! Земният ден за човека свършва, когато го помами непомерното. Защото, ако нощта е сянка на Земята, както казва Кемерката, то, непомерното е сянка на отвъдното — и тя никога не се помества, там никога не съмва. Усое.

Никола донесе тежка вест, но и тежка вест го посрещна — бе починал Дуков.

Две смърти в един ден. А той бе вървял — и натам, и насам — към едната и към другата. Изглежда, човекът през целия си живот върви — и натам, и насам — към две смърти: към тази преди раждането си, и към тази след него. Какво разточителство — за един кратък живот, две безкрайни смърти!…

Погребението на Николица бе тихо, малолюдно и, някак, естествено. Сякаш малкото и сенчесто манастирско гробище и късата върволица на монахините бяха извън този свят, и преддверие на отвъдното — естествения кратък преход към небитието — път, единствено за натам!