Велчо Милев - Непомерното

— Пожали ме… — прошепна обезсилено.

Шепотът й се източи като нишка от паяжина, в двата края на която провиснаха телата им, окаменели и гърчещи се едновременно от близостта си и от паметта на далечния спомен: „Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!“…

Пробуди го тихо пропукване — свещта ли пропука, или свитите му в бели юмруци пръсти, или някое зърно от броеницата на Кемерката в другия край на селото? Нишката на паяжината изведнъж се скъса и той полетя… не, повлече натежалите си нозе към вратата.

Излезе от одаята, излезе от притихналата къща и се отправи към работилницата. Седна и опря пламтящия си тил о хладните камъни на зида. Селото спеше. Цялата отсамна половина на земята спеше в сянката си: „Нощта е сянка…“ Будуваше само той, Никола, Кемерката и Николица.

… Тежко и горко на оногова или на онова, което не може да заспи, будуването е проклятие — от хубост или по хубост, от зло или по зло — все е проклятие!…

Тръгваме още утре! — реши Никола. Заранта ще намери как да поговори със зет си — да му каже истината, а на Зорница ще кажат, когато изпроводят Николица в манастира. Не биваше да отлага повече: колкото и внимателно да опъваш, една душа винаги се къса отведнъж — по-добре отведнъж!

Там, пред работилницата, изгледа отместването на сянката на нощта от селото, но студеният зид така и не охлади пламналата му глава.

Селото заспа с новината, че си е дошъл Никола, но се пробуди с новината, че той още днес преселва целия си дом в престолнината.

Кемерката не заспа от първата, та чак до втората новина.

Непомерното й безсъние бе подпряло клепачите й с клечки… И така се занизаха мислите и промислите й, така се успоредиха със зърната на броеницата й, че… Колкото зърната на една броеница имат край, толкова и мислите човешки в непомерното безсъние!

Седеше си тя до огнището и, прехвърляйки зърно подир зърно, върна се много назад в годините, във вчерашното и завчерашното село, когато непомерно хубавата Николица потегли селото и цялата околност към хубост. Натам и оттам зърната на броеницата й се плъзгаха равно, гладко, ала стигнеше ли до първото раждане на Зорница, до онази прихлупена нощ, която прикапваше само в светлината на фенера, зърното на броеницата й засядаше, затягаше в кордата, и тя трябваше да го насилва. И другояче щракваше туй зърно, другояче пропукваше, та пукотът му се отделяше от пукота на останалите в цялата броеница. С него сякаш свършваше, или започваше нещо, или: и свършваше, и започваше в непомерно хубавия дом на Николица! Ала зърното не казваше нищо. Ами ако тъй трябва?… — запита се пак и пак почна отначало. Но колкото пъти стигаше до туй зърно, проклетото, то пак затягаше и затягаше.

На зазоряване, когато сянката на нощта се отмести от прозореца й и той изряза все още мътната виделина на утрото, Кемерката събра в шепа броеницата си, събра и всичките си мисли и промисли, и се запъти към дома на Никола.

Натам се бе напътило вече цялото село, всичко живо, старо и младо: че как да се не напъти, ставаше чудо нечувано, Никола пръв от селото, и сам, изтръгваше корена си и го местеше в престолнината. И какъв корен!… Дето жилите му бяха най-дълбоки и най-здрави, а върхът му вдигаше очите на всички към непомерната хубост, и към непомерните усилия на Никола да я постигне, да я наподоби.

Неколцина мъже и жени помагаха при товаренето на багажа, ала мнозинството стоеше смълчано и гледаше.

Никола и внукът на Кемерката се бяха отделили до работилницата и си говореха нещо. По-право, говореше Никола, а внукът й кимаше. Тя спря до тях и чу Никола да казва:

— Работилницата и всичко в нея оставям на тебе. Пари сега не ти искам, нито сетне ще ти ги искам наведнъж — работи, спастряй и, на вноски, за десетина години все ще я изплатиш.

Никола изведнъж млъкна, срещнал грейналите очи на младо и непомерно хубаво момиче, което слушаше думите му с не по-малко внимание от внука на Кемерката.

— Много по-рано ще се наплатиш… — рече той тихо и с тъжна усмивка, която накара Кемерката така да стисне броеницата в шепата си, че зърната изхрущяха.

Никола отклони очите си към този звук, след това взе същата тази ръка на Кемерката, с всичките зърна на броеницата в нея, с всичките помисли и промисли, и я целуна.

— Сполай ти…! — рече със същата тъжна усмивка.

Но още преди да се доизрече, преди да се изправи и преди тъжната усмивка да се стопи на лицето му, младото и непомерно хубаво момиче грабна неговата ръка и я целуна.