Иля Илф - Дванадесетте стола

Вдовицата, която не знаеше прегради в стремежа да си намери нов мъж, се съгласи да плати определената такса.

— Само че, моля ви, и бъдещето… — жално помоли тя.

— Трябва да ви гледам на дама спатия.

Вдовицата възрази:

— Винаги съм била дама купа.

Домакинята се съгласи равнодушно и започна да нарежда картите. Само след няколко минути бе определена в общи черти съдбата на вдовицата. На пътя й се изпречваха големи и малки неприятности, а на сърцето й лежеше поп спатия, с когото дружеше дама каро.

Накрая гледаха на ръка. Линиите на ръката на вдовицата Грицацуева бяха чисти, силни и безупречни. Линията на живота отиваше толкова далече, че краят й се губеше в пулса, и ако линията казваше истината, вдовицата трябваше да доживее до Страшния съд. Линиите на ума и таланта даваха право да се надява човек, че вдовицата ще зареже търговията с бакалски стоки и ще подари на човечеството ненадминати шедьоври в която щете област на изкуството, науката и социологията. Венерините хълмове на вдовицата приличаха на манджурски възвишения и разкриваха чудни запаси от любов и нежност.

За да обясни всичко това на вдовицата, гледачката употребяваше думи и термини, възприети от графолозите, хиромантите и джамбазите.

— Благодаря ви, госпожо — каза вдовицата, — сега вече зная кой е попът спатия. И дамата каро ми е много добре позната. А попът предсказва ли сватба?

— Предсказва, предсказва, момиче.

Вдовицата си тръгна за в къщи окрилена. А гледачката хвърли картите в чекмеджето, прозина се, показвайки широко отворена уста на петдесетгодишна жена, и отиде в кухнята. Там се повъртя около яденето, което се топлеше на газена печка „Грец“, избърса ръцете си о престилката, грабна кофата с олющен тук-таме емайл и излезе на двора за вода.

Тя вървеше из двора, като шляпаше тежко с плоските си ходила. Полуотпуснатият й бюст подскачаше вяло под пребоядисаната блуза. На главата й растеше венче от сребреещи коси. Тя беше вече баба, беше възмръсна, гледаше всички подозрително и обичаше сладки неща. Ако Иполит Матвеевич можеше да я зърне отнякъде сега, в никакъв случай не би познал Елена Боур, някогашната си възлюбена, за която по онова време секретарят на съда бе казал в стихове, че тя „за целувки зовяща, цялата е като блян“. При кладенеца мадам Боур бе поздравена от съседа си Виктор Михайлович Полесов, шлосер-интелигент, който наливаше вода в бензинов бидон. Полесов имаше лице на оперен дявол, когото грижливо мажеха със сажди, преди да го пуснат на сцената.

След като си размениха поздрави, съседите заговориха за това, което занимаваше целия Старгород.

— До какво доживяхме — каза иронично Полесов, — целия град обиколих вчера и не можах да намеря флашки от три осми цола. Няма и няма! А трамвай се готвят да пускат.

Елена Станиславовна, която за флашките от три осми цола имаше същата представа, каквато има за селското стопанство студентка от хореографските курсове „Леонардо да Винчи“ и смяташе, че извара се добива от пирожки, все пак му посъчувствува:

— Та какви са днес магазините! Само опашки, а магазини няма. И имената на тия магазини са просто ужасни. Старгико!…

— Ех, знаете ли, Елена Станиславовна, това не е още нищо. Останали им са четири мотриси от „Общото електрическо дружество“. Тия, както и да е, ще се движат, макар каросериите им да са изпочупени!… Стъклата на прозорците не са с гумени рамки. Аз лично ги видях. Всичко ще дрънчи… Мрак! Но останалите мотриси — харковска изработка. Изцяло Госпромцветметал 7 7 Държавно индустриално предприятие за обработка на цветни метали. — Б.пр. . И километър не могат измина. Видях ги…

Шлосерът млъкна раздразнен. Черното му лице лъщеше на слънцето. Бялото на очите му жълтееше. Сред занаятчиите-механици, с каквито изобилствуваше Старгород, Виктор Михайлович Полесов бе най-несръчният и най-често изпадаше в затруднение.

Причина за това бе извънредно избухливият му нрав. Той бе сприхав лентяй. Постоянно се пенеше. Невъзможно бе да го намери човек в собствената му работилница, която се помещаваше във вътрешния двор на сграда №7 на малката уличка Перелешинска. Загасналото ковашко огнище стърчеше сиротно посред зидания навес, по чиито ъгли бяха струпани продупчени вътрешни велосипедни гуми, прокъсани автомобилни гуми „Треуголник“, ръждясали катинари — такива едни огромни, че с тях можеха да се заключват цели градове, варели за гориво с надписи „Indian“ и „Wanderer“, детска количка на пружини, навеки заглъхнало малко динамо, прогнили щавени каиши, омаслени кълчища, изтъркани листове гласпапир, австрийски щик и множество изпочупени, изкривени и изпомачкани боклуци и вехтории. Клиентите не намираха Виктор Михайлович. Той все някъде се разпореждаше. Работата не го интересуваше. Той не можеше да гледа спокойно, когато в неговия или в чужд двор влизаше каруцар с натоварена кола. Полесов тутакси излизаше на двора и сложил ръце на гърба, презрително наблюдаваше действията на каруцаря. Накрая сърцето му не издържаше.