Иля Илф - Дванадесетте стола

— Кой в Съветска Русия не се излага на опасност, още повече човек в такова положение като Воробянинов? Мустаци, Елена Станиславовна, не се бръснат току-тъй!

— Изпратен е навярно от чужбина? — запита Елена Станиславовна, едва поемайки дъха си.

— Положително — отвърна гениалният шлосер.

— Но с каква цел е дошъл тук?

— Не ставайте дете.

— Все ми е едно. Трябва да го видя.

— Знаете ли какво рискувате?

— Ах, все ми е едно! След десет години раздяла не мога да не се видя с Иполит Матвеевич.

На нея наистина й се струваше, че съдбата ги раздели точно когато се обичаха взаимно.

— Моля ви, намерете го! Научете къде е! Вие ходите навсякъде! Няма да ви бъде трудно. Кажете му, че искам да го видя. Чувате ли?

Папагалът с червените гащички, който дремеше на пръчицата, се изплаши от шумния разговор, преобърна се с главата надолу и в тази поза замря.

— Елена Станиславовна — каза шлосерът-механик, като се понадигна и сложи ръка на сърцето си, — ще го намеря и ще се свържа с него.

— Искате ли още компот? — трогна се гледачката.

Виктор Михайлович изсърба компота, прочете язвителна лекция за неправилното устройство на папагалския кафез и се сбогува с Елена Станиславовна, като й препоръча да пази най-строга тайна.

На другия ден съдружниците се убедиха, че е неудобно да останат повече в стаята на вратаря. Тихон непрестанно мърмореше; той съвсем се обърка, след като видя господаря си най-напред с черни мустаци, след това със зеленикави, а накрая и съвсем без мустаци. Нямаше на какво да спят. В стаята се носеше миризма на гниещ тор, идваща от новите валенки на Тихон. Старите бяха запокитени в ъгъла и също не озонираха въздуха.

— Считам вечерта на спомените за закрита — каза Остап, — трябва да отидем на хотел.

Иполит Матвеевич трепна.

— Не бива.

— Защо пък?

— Там ще трябва да се записвам.

— Паспортът ли не е в ред?

— Не, паспортът е в ред, но в града моето име е много добре познато. Ще почнат приказки.

Концесионерите замълчаха, потънали в размисъл.

— Ами харесва ли ви презимето Михелсон? — неочаквано запита незаменимият Остап.

— Кой Михелсон? Сенаторът?

— Не. Членът на Съюза на търговските служещи в Съветска Русия.

— Не ви разбирам.

— Това е поради липса на технически навици. Не се правете на божа кравичка.

Бендер измъкна от джоба на зеленото си сако профсъюзна книжка и я подаде на Иполит Матвеевич.

— Конрад Карлович Михелсон, четиридесет и осем годишен, безпартиен, ерген, член на Съюза от 1921 година, във висша степен нравствена личност, мой добър познат и, чини ми се, приятел на децата… Но вие може да не дружите с децата: милицията няма да иска това от вас.

Иполит Матвеевич поруменя.

— Но удобно ли е?

— В сравнение с нашата концесия това деяние, макар и предвидено от Наказателния кодекс, прилича на невинна детска игра на котка и мишка.

Все лак Воробянинов се запъна.

— Вие сте идеалист, Конрад Карлович. На вас ви върви, а я си представете, че изведнъж се наложеше да ставате, някакъв си Папа-Христозопуло или Зловунов.

Последва бързо съгласие и концесионерите, без да си вземат сбогом от Тихон, се измъкнаха на улицата.

Настаниха се в мебелираните стаи на „Сорбона“. Остап дигна на крак целия немногоброен щат на хотелската прислуга. Най-напред разгледа стаите по осем рубли, но остана недоволен от мебелировката. Наредбата на стаите от по пет рубли му хареса повече, но килимите бяха някак излинели и миришеше на лошо. В стаите от по три рубли всичко бе хубаво с изключение на картините.

— Не мога да живея в стая с пейзажи — каза Остап.

Наложи се да се настанят в стая за рубла и осемдесет копейки. Там нямаше пейзажи, нямаше килими, а мебелировката бе строго издържана: два кревата и нощна масичка.

— Стил „Каменен век“ — Забеляза одобрително Остап. — Ами предисторически животни не се ли въдят в дюшеците?

— Зависи от сезона — отвърна дяволитият прислужник. — Ако например е свикан някакъв губернски конгрес, разбира се, няма, защото идват много пътници и преди пристигането им се чисти основно. А в друго време наистина се случва да се намерят. Идват от стаите на съседния хотел „Ливадия“.

Същия ден концесионерите ходиха в Управлението на старгородското комунално стопанство, където получиха всички необходими сведения. Оказа се, че жилотделът бил разформирован през 1921 година и богатата му архива била слята с архивата на Старгородското комунално стопанство.