Иля Илф - Дванадесетте стола

— Кой влиза така? — крещеше той ужасен. — Завивай обратно! Изплашеният каруцар завиваше.

— Къде завиваш, муцуна такава? — терзаеше се Виктор Михайлович, като се спускаше към коня. — Ако в миналото те бяха пердашили здравата, сега щеше да знаеш как да завиваш.

Покомандувал така около половин час, Полесов се наканваше вече да се прибира в работилницата, където го чакаше непоправената велосипедна помпа, но ненадейно спокойният живот на града обикновено отново се нарушаваше от някакво пререкание. Ту на улицата се закачваха с осите си каруци и Виктор Михайлович даваше указания как най-добре и най-бързо да се откачат, ту сменяха телеграфен стълб и Полесов проверяваше дали е отвесен със свой собствен, специално донесен от работилницата отвее; ту пък минаваше пожарната и Полесов, разтревожен от звуците на тръбата и изгарян от огъня на безпокойството, тичаше след пожарникарските коли.

От време на време обаче стихията на истинската работа грабваше Виктор Михайлович. Той се затваряше за няколко дни в работилницата и мълчаливо работеше. Децата си търчаха на воля из двора и викаха, колкото си искат, каруцарите описваха по двора всевъзможни криви, на улицата колите изобщо преставаха да се закачат с осите си и пожарните коли и катафалки самотно летяха към мястото на пожара — Виктор Михайлович работеше. Веднъж, след едно такова страстно увлечение в работата, той изкара на двора като овен за рогата мотоциклет, сглобен от части на автомобили, пожарогасители, велосипеди и пишещи машини. Моторът от една и половина конски сили беше вандереровски, колелата — давидсоновски, а другите по-важни части отдавна бяха загубили фирмите си. От седлото висеше завързан с канап картонен етикет „пробен“. Събра се тълпа. Без да удостои някого с поглед, Виктор Михайлович завъртя педала с ръка. Близо десет минути нямаше никаква искра. След това прозвуча металическо щракане, машината затрепери и се обви в калносив пушек. Виктор Михайлович се метна на седлото и мотоциклетът с главоломна скорост го отнесе през тунела на средата на улицата и тук, сякаш поразен от куршум, веднага спря. Виктор Михайлович вече се канеше да слезе и да прегледа своята загадъчна машина, но тя изведнъж даде заден ход и като понесе своя създател през същия тунел, спря там, откъдето тръгна — сред двора, изпъшка недоволно и експлодира. Виктор Михайлович оцеля по чудо и през следващия период на увлечение сглоби от парчетата на мотоциклета стационарен двигател, който много приличаше на истински, но не работеше.

Венец на академичната дейност на шлосера-интелигент бе епопеята с вратата на съседната сграда №5. Жилуправата на тази сграда сключи с Виктор Михайлович договор, по който Полесов се задължаваше да приведе в пълен ред желязната врата на сградата и да я боядисва с някаква икономична боя, по своя лична преценка. От друга страна, жилуправата се задължаваше да заплати на В. М. Полесов след приемането на работата от специална комисия двадесет и една рубла и седемдесет и пет копейки. Гербовите марки оставаха за сметка на изпълнителя на работата.

Виктор Михайлович отнесе вратата като Самсон. В работилницата той се зае с ентусиазъм за работа. Два дни отидоха за разглобяване на вратата на съставните й части. Чугунените спираловидни украшения лежаха в детската количка; железните прътове и розетките бяха сложени под тезгяха. Няколко дни още минаха за преглед на повредите. А след това в града се случи голяма неприятност: на улица Дровяная се пукна главната водопроводна тръба и Виктор Михайлович прекара остатъка от седмицата на мястото на аварията, като се усмихваше иронично, крещеше на работниците и току надзърташе в изкопа.

Когато организаторският жар на Виктор Михайлович се поуталожи, той отново пристъпи към вратата, но бе вече късно: децата си играеха с чугунените спираловидни украшения и розетките от вратата на сграда №5. Щом зърнаха разгневения шлосер, те уплашено захвърлиха играчките и офейкаха. Половината от спираловидните украшения липсваха и вече не можеха да се намерят. След всичко това Виктор Михайлович съвсем охладня към вратата.

А в жилищния дом №5, сякаш зинал без врата, ставаха ужасни събития. От таванските помещения крадяха мокрото бельо и една вечер дори задигнаха завиращия на двора самовар. Виктор Михайлович лично участвува в гонитбата на крадеца, но крадецът, макар да носеше в изопнатите си напред ръце врящия самовар, из чиято тенекиена тръба излизаше пламък, бягаше много бързо и току се обръщаше назад и псуваше тичащия най-напред Виктор Михайлович. Но най-много от всички пострада вратарят на сграда №5. Той загуби нощните си печалби: нямаше врата, която да отключва и закъснелите граждани нямаше защо да му дават бакшиш. Отначало вратарят идваше да пита дали вратата ще бъде скоро сглобена, после почна да моли в името на Христа и накрая взе да отправя неопределени закани. Жилуправата изпращаше на Виктор Михайлович писмени напомняния. Работата миришеше на съд. Положението ставаше все по-напрегнато и по-напрегнато.