Иля Илф - Дванадесетте стола

Изправени край кладенеца, гледачката и шлосерът-ентусиаст продължаваха да разговарят.

— Щом липсват импрегнирани траверси — крещеше Виктор Михайлович по целия двор, — няма да бъде трамвай, а цяло мъчение!

— Кога най-сетне ще свърши всичко това! — каза Елена Станиславовна. — Живеем като диваци.

— Краят му се не вижда… Да! Знаете ли кого видях днес? Воробянинов.

Елена Станиславовна се облегна на кладенеца и изумена продължаваше да държи във въздуха пълната кофа.

— Отивам в Комуналното стопанство да продължа договора за работилницата. Вървя си по коридора. Изведнъж към мене се приближават двама. Гледам — нещо познато. Сякаш лицето на Воробянинов. И питат: „Можете ли да ни кажете какво учреждение е било по-рано тука в тази сграда?“ Казвам им, че преди тук бе девическа гимназия, а после жилотделът. „Защо?“ — питам. А те казаха: „Благодаря“ и отминаха. Тогава видях ясно, че беше самият Воробянинов, само че без мустаци. Откъде е попаднал тук? А оня другият с него, бе красавец-мъж. Явно бивш офицер. И тогава си помислих…

В този момент Виктор Михайлович забеляза нещо неприятно. Той прекъсна разговора, грабна своя бидон и бързо се скри зад сандъка за смет. В двора бавно влезе вратарят на жилищен дом №5, спря се до кладенеца и започна да оглежда постройките в двора. Като не забеляза никъде Виктор Михайлович, той се натъжи.

— Витка шлосера пак ли го няма? — запита той Елена Станиславовна.

— Ах, нищо не зная — рече гледачката, — нищо не зная.

И обхваната от необикновено вълнение, разплисквайки водата от кофата, тя бързо си тръгна към къщи.

Вратарят поглади с ръка циментния блок на кладенеца и се запъти към работилницата. Две крачки след табелката:

се мъдреше друга:

под която висеше тежък катинар. Вратарят ритна катинара и с ненавист изрече:

— Ах, ти, мърша такава!

Той постоя край работилницата още две-три минути, овладян от най-неприятни чувства, после отпра шумно табелката, отнесе я на средата на двора, при кладенеца, и като стъпи върху нея с двата си крака, започна да дига скандал.

— Крадци живеят тук във вашия дом №7! — виеше вратарят. — Мръсници всякакви! Усойница седмоглава! Средно образование имал!… Хич не искам да зная за неговото средно образование!… Мърша проклета!…

През това време седмоглавата усойница със средно образование седеше на бидона зад сандъка за смет и се терзаеше.

Прозорците се разтваряха с трясък и от тях надзъртаха веселите наематели. Откъм улицата бавно влизаха в двора любопитни. При тая аудитория вратарят още повече се разгорещи.

— Шлосер-механик! — подвикваше той. — Кучи аристократ!

Вратарят богато размесваше парламентарните изрази с нецензурни думи, на които отдаваше предпочитание. Нежното женско съсловие, гъсто накацало по прозорците, негодуваше особено много против вратаря, но не се махаше оттам.

— Мутрата му ще разбия! — беснееше вратарят. — Образован!

Когато скандалът бе на най-високата си точка, яви се милиционер и мълчаливо помъкна скандалджията към участъка. На милиционера помагаха юначагите от „Бързоопак“.

Вратарят покорно прегърна милиционера през шията и заплака.

Опасността мина.

Тогава иззад сандъка за смет изскочи измъчилият се Виктор Михайлович. Аудиторията загълча.

— Простак! — закрещя Виктор Михайлович след шествието. — Простак! Ще те науча аз тебе! Мерзавец!

Плачещият горчиво вратар не чу нищо. Носеха го на ръце към участъка. За веществено доказателство помъкнаха и табелката „Шлосерска работилница и поправка на примуси“.

Виктор Михайлович дълго още се емчи.

— Кучи синове — казваше той, като се обръщаше към насъбралите се, — какво ли си въобразяват! Простаци!

— Стига, Виктор Михайлович! — викна от прозореца Елена Станиславовна. — Елате при мене за минутка.

Тя поднесе на Виктор Михайлович купичка с компот и като сновеше из стаята, го заразпитва.

— Нали ви казвам, той е без мустаци, но е той — по навик крещеше Виктор Михайлович. — Разбира се, много добре го познавам! Воробянинов, цял-целеничък!

— По-тихо, господи!… Защо е дошъл, как мислите?

По черното лице на Виктор Михайлович се открои иронична усмивка.

— Ами вие как мислите?

Той се усмихна с още по-голяма ирония.

— Всеки случай не за да подписва договори с болшевиките.

— Мислите ли, че се излага на опасност?

Запасите от ирония, натрупани от Виктор Михайлович за десет години революция, бяха неизчерпаеми. По лицето му заиграха серии от усмивки с различна сила и недоверие.