Иполит Матвеевич вървеше бледен, равнодушен, разстроен. Той съвсем забрави, че трябва да търси жилотдела. Минаваше от тротоар на тротоар и свиваше в пресечките, където отпусналите се коне вече наистина нарочно удряха копита. В малките улички бе по-студено и тук-таме се срещаше мръсен, размекнал се лед. Целият град имаше друг облик. Сините сгради бяха станали зелени, жълтите — сиви, от пожарната наблюдателница бомбите бяха изчезнали, по нея не се движеше вече пожарникар и по улиците бе много по-шумно, отколкото си спомняше Иполит Матвеевич.
На улица Голяма Пушкинова Иполит Матвеевич се учуди на трамвайните релси и стълбовете с жици, които той никога не бе виждал в Старгород. Иполит Матвеевич не четеше вестници и не знаеше, че в Старгород се готвят да открият за Първи май две трамвайни линии: до гарата и до пазара. На него ту му се струваше, че никога не е напускал Старгород, ту пък му се виждаше като съвсем непознат град.
С тия мисли той стигна до улица Маркс и Енгелс. На това място го обзе детското чувство, че ей сега иззад ъгъла на двуетажната сграда с дългия балкон непременно ще се покаже познат. Иполит Матвеевич дори се поспря в очакване. Но познат не се показа. Отначало иззад ъгъла изскочи стъклар със сандък висококачествени чешки стъкла за прозорци и пита маджун с бакърен цвят. Показа се конте с велурен каскет с жълта кожена козирка. След него изтичаха деца, ученици от първи клас, с книги на ремъчета.
Изведнъж Иполит Матвеевич почувствува, че дланите му пламнаха, а в корема му стана студено. Право срещу него вървеше непознат гражданин с добродушно лице и държеше увиснал като виолончело стол. Иполит Матвеевич неочаквано захълца, вгледа се и веднага позна своя стол.
Да! Това бе столът, изработка на Гамбс, тапициран с потъмняла в революционните бури английска дамаска на цветчета, това бе орехов стол с извити крачка. Иполит Матвеевич остана като треснат.
— Точим ножове, ножици, бръсначи поправяме! — закрещя недалеч близък до баритон бас.
И тутакси се обади пискливо ехо:
— Запоявам, поправям!…
— Московски вестник „Звестия“, списание „Смехач“, „Красная нива!“…
Някъде горе изтрещя стъкло. Разтърсвайки града, премина камионът на Мелстрой. Изсвири милиционер. Животът кипеше и преливаше. Нямаше време за губене.
Иполит Матвеевич се приближи с леопардов скок до възмутителния непознат и без да каже нито дума, дръпна стола. Непознатият го дръпна обратно към себе си. Тогава Иполит Матвеевич, държейки се с лявата ръка за крака, започна със сила да откъсва от стола дебелите пръсти на непознатия.
— Ограбват ме — изрече съвсем тихо непознатият, като държеше още по-здраво стола.
— Моля, моля — бъбреше Иполит Матвеевич и продължаваше да отлепва пръстите на непознатия.
Стекоха се граждани. Трима-четирима вече се бяха приближили доста и с най-жив интерес следяха развитието на конфликта.
Тогава двамата се озърнаха боязливо и без да се гледат, но и като не изпускаха стола от вкопчаните си в него ръце, бързо тръгнаха напред, сякаш нищо не е ставало.
„Какво значи това?“ — мислеше си обезсърчен Иполит Матвеевич.
Какво мислеше непознатият — не можеше да се разбере, но походката му бе съвсем решителна.
Те ускориха крачките си и щом зърнаха в една глуха уличка празно място, засипано с чакъл и строителни материали, свърнаха натам като по команда. Тук силите на Иполит Матвеевич се учетвориха.
— Но пуснете най-после! — изкрещя той, без да се въздържа.
— Ми-ли-ци-я! — едва чуто извика непознатият.
И понеже ръцете и на двамата бяха заети със стола, те започнаха да се ритат. Ботушите на непознатия бяха подковани и отначало Иполит Матвеевич си изпати доста. Но той бързо се приспособи и като отскачаше ту надясно, ту наляво, сякаш танцуваше краковяк 6 6 Краковяк — полски народен танц, наречен така по името на гр. Краков. — Б.пр.
, избягваше ловко ударите на противника и гледаше да го ритне в корема. В корема той не успя да го ритне, защото му пречеше столът, но затова пък улучи капачето на коляното му, след което противникът можеше да хвърля къчове само с левия крак.
— О господи! — зашепна непознатият.
И тогава Иполит Матвеевич видя, че непознатият, задигнал по най-възмутителен начин неговия стол, е не някой друг, а свещеникът от църквата „Флор и Лавър“ — отец Фьодор Востриков.
Иполит Матвеевич се слиса.
— Отче! — възкликна той и махна в почуда ръце от стола.
Лицето на отец Востриков стана лилаво и той разтвори най-сетне пръстите си. Неподкрепян от никого, столът се строполи върху натрошените тухли.
Читать дальше