Иля Илф - Дванадесетте стола

— Екстра работа! — каза Остап. — Идиотска измишльотина!

Старите жени, останали насаме с Остап, без началство, тутакси започнаха да изказват недоволството си:

— Цялата си рода довлече в дома. Хрантути ги.

— Прасетата с мляко храни, а на нас ни въвира все тая каша.

— Всичко изпомъкна от дома.

— Спокойно, момичета — рече Остап и заотстъпва, — за тая работа при вас ще дойдат от инспекцията на труда. Мене сенатът не ме е упълномощил.

Старите жени не чуваха.

— А пък Пашка Мелентиевич днес изнесе стола и го продаде. С очите си видях.

— На кого? — изкрещя Остап.

— Продаде го — и туйто! Одеялото ми искаше да продаде.

В коридора се водеше ожесточена борба с пожарогасителя. Най-сетне човешкият гений победи и пожарогасителят, смачкан от железните крака на Паша Емилиевич, изпусна последна слаба струя и замлъкна завинаги.

Изпратиха старите жени да мият пода. Инспекторът от пожарната охрана наведе глава и поклащайки леко бедрата си, се приближи до Паша Емилиевич.

— Един мой познат — каза Остап многозначително — също продаваше държавни мебели. Сега е в пандиза.

— Непонятни ми са вашите безпочвени обвинения — отвърна Паша Емилиевич, от когото лъхаше силно на пенливите струи.

— На кого продаде стола? — със звънкащ шепот попита Остап. И Паша Емилиевич, който обладаваше свръхестествен усет, разбра, че ей сега ще го набият, а може дори и с ритници.

— На един прекупвач — отвърна той.

— Адреса?

— За пръв път в живота си го видях.

— За пръв път в живота си ли?

— Кълна се.

— Бих ти натрил муцуната — каза в унес Остап, — само че Заратустра не позволява. Хайде, махай се по дяволите!

Паша Емилиевич угоднически се усмихна и почна да се отдръпва.

— Ей, ти, жертва на аборта — високомерно каза Остап, — хвърли въжето, не вдигай котва. Какъв беше прекупвачът — блондин, брюнет?

Паша Емилиевич се зае да обяснява подробно. Остап внимателно го изслуша и приключи интервюто си с думите:

— Това, разбира се, не се отнася до пожарната охрана.

В коридора към отиващия си Бендер се приближи стеснителният Алхен и му пъхна десетрублева банкнота.

— Това се наказва по чл. 114 от Наказателния кодекс — каза Остап, — даване рушвет на длъжностно лице при изпълнение на служебните му задължения.

Парите обаче взе и без да се сбогува с Александър Яковлевич, тръгна към изхода. Вратата, снабдена с мощен механизъм, се отвори много мъчно и го хласна по гърба с тежест от тон и половина.

— Здравата ме халоса! — каза Остап, като търкаше удареното място. — Заседанието продължава!

Докато Остап разглеждаше дом №2 на Старгородското обществено подпомагане, Иполит Матвеевич излезе от вратарската стая и усещайки студ по обръснатата си глава, тръгна по улиците на родния град.

По паважа струеше бистра пролетна вода. Чуваха се непрекъснатите и равномерни удари на падащите от покривите брилянтни капки. Врабчета ровеха из торищата. Слънчевите лъчи огряваха всички покриви. Едри златисти коне сякаш нарочно удряха силно с копита по измития паваж и провесили уши, се вслушваха с удоволствие в собствения си тропот. По влажните телеграфни стълбове се гърчеха мокри обявления с размазали се букви:

Взвод червеноармейци със зимни шлемове пресичаше локвата, която започваше от магазина на Старгико 4 4 Старгико — Старгородска потребителна кооперация. — Б.пр. и стигаше чак до сградата на Губплана 5 5 Губплан — Губернско планово управление. — Б.пр. , чиято фасада бе увенчана с гипсови тигри, победи и кобри.

Иполит Матвеевич вървеше и разглеждаше с интерес гражданите, които идеха насреща му или му пресичаха пътя. Преживял в Русия целия си живот и революцията, той бе видял как се руши, преустройва и мени светът. Смяташе, че е свикнал вече с това, но излезе, че е свикнал само в една точка на земното кълбо — в околийския град Н. Дошъл в родния град, той почувствува, че нищо не разбира. Беше му неудобно и някак странно, сякаш наистина бе емигрант и току-що бе пристигнал от Париж. Преди, когато се разхождаше из града с каляска, той непременно срещаше познати или пък известни му по физиономия лица. А сега бе изминал вече четири пресечки по улица Ленски събития, но познати не срещаше. Те бяха изчезнали, а може би толкова остарели, че бе невъзможно да ги познае човек, или пък бяха станали неузнаваеми, защото носеха други дрехи, други шапки. Може и да са си променили походката. Във всеки случай нямаше ги.