Клео Протохристова: С внимателен и знаещ поглед, без усмивка

, в който с покоряваща, макар и свенливо прикривана емоционална щедрост е разказана историята на странното и трогателно приятелство между едно момче и дресирания от него сокол. Героят на романа — Бали — е на прага на юношеството, но в този в една или друга степен болезнен за всички преход той е лишен както от носталгия към отиващото си детство, така и от интерес и надежда за бъдещето. Израснал в бедност и в духовна и емоционална пустота, Били открива в соколчето-ветрушка компенсация за житейския си недоимък, единствен обект на привързаност, амбиция и възхищение, основание за самоуважение. Самата птица със своята дива свирепост и изострена до краен предел чувствителност проявява несложната но трогваща и завладяваща природа на момчето, в която се съчетават дръзката острота и неприспособимост на характера с инстиктивната потребност да бъде приласкано и опитомено.

„Погледи и усмивки“ е шестият роман на Бари Хайнс, публикуван в 1981 година. В него той се съсредоточава върху проблема за безработицата, видян чрез съдбата на онези, които едва навлизат в живота и търсят както пътя и мястото си в обществото, така и самите себе си. С обичаен повествователен жест авторът ни запознава с героя и неговото обкръжение в момента, когато той завършва образованието си. Оцелялата в училище готовност на младите да приемат живота като игра, като предизвикателство, с което си заслужава да се сблъскаш, за да го преодолееш, се пречупва в неумолимите като последователност житейски несгоди и в безнадеждната повторителност на едни и същи безрадостни и унизителни ситуации. Наистина младостта има компенсаторни възможности по отношение на соцнално-икономнческите проблеми, които се изправят пред героите на романа. Но именно във външната динамика на младежкото съществуване — срещи, стълкновения, емоции, съдбовни сближавания — се очертава реалната същина на ежедневната трагедия, описана от автора. Отсъствието на житейска перспектива се оказва гибелно за човешките ценности. Бари Хайнс не слугува на клишираната представа за „бедния, но честен“ герой, който пряко всякакви изпитания съхранява високата си нравственост, за да послужи като образцов пример за победата на духовното над материалното. В „Погледи и усмивки“ авторът показва как непреодолимата социална без-перспективност руши личността, съсипва богатството на мисълта и на чувствата, превръща основните опори на човешкото битие — като семейството и любовта — в жалък, неносеющ радост изход. Героите му страдат от емоционална вялост, духовният им живот непрекъснато обеднява. Основно съдържание на съжителството между близки по родство или приятелство хора стават безразличието, досадата и в най-добрия случай — някаква едва мъждукаща привързаност. И нещо друго, още по-съществено и със значително по-широка валидност, отколкото конкретното ситуиране на историята в английската безработна маса предполага — проблемът за алтернативата на лишеното от цел, от смисъл и от достойнство съществование, която се свежда до нравствения компромис. Илюстрация на тази закономерност в романа е Алън, който прави обезпечения със социална и материална престижност избор, като заплаща с доброволно прието социално-политическо късогледство, морално безпаметство и личностна деградация.

Траекторията на мъчителната и по правило неуспешна социална адаптация на младите герои е означена в на пръв поглед неизразителното и дори донякъде случайно заглавие „Погледи и усмивка“. Но то буквално назовава зловещия капан на благоприлична привидност, който унищожава способността и желанието за естествено и съдържателно общуване, като ги изкривява до лицемерните жестове на съзнателно избягвания междучовешки контакт. Мик и неговите връстници няма какво да получат от обществото освен любезните погледи и усмивки на служителите в отдела за безработни или в общественото осигуряване, както и на всички онези, от които се очаква да имат някакво отношение към съдбата на младите хора. Самите те в отношенията помежду си се оказват впримчени в автоматичната размяна на погледи и усмивки.

В наглед твърде безизкусната повествователна линия на романа погледите и усмивките играят ролята на своеобразни знаци, чиято множественост се синхронизира с монотонния би-тиен ритъм на героите, за да се превърне, в метафора на нематериалната, но и непроницаема стена, която ги оттласква от територията на смисленото и мотивирано социално осъществяване. Вече в словесната фактура на романа периодичната им поява изплита здрава мрежа от смислови и лексикални съответствия, за да подчини иначе сякаш разсеяния и разпилян повествователен поток на единно, смислоизграждащо движение. В него откриваме съсредоточения и угрижен поглед на автора, който си позволява да заяви за себе си едва в тези най-дискретни и неуловими пластове на творбата си. Там именно може да се разпознае присъствието му — освободено от ласкателната за читателя фамилиарност и от подкупващи усмивки. Присъствие, което търси сериозно, същностно и непременно самокритично съучастие.

Читать дальше