Мария Гарева - Ясновидството на държавническия поглед

Признавам: не мога да пиша безпристрастно за Вера Мутафчиева, нито за която и да е нейна книга. И всеки опит за индиферентен, рационално-студен, дистанцирано-ерудитски тон би изглеждал неискрен, а най-малко автор като нея го заслужава. Затова, драги читателю, бъди благосклонен към моята пристрастност (аз пък ще се постарая да не прекалявам) и повярвай — тя е продиктувана единствено от убеждението ми, че държиш в ръцете си произведение на една от най-значимите творчески личности на нашето време.

Пишещите за Вера Мутафчиева най-често изтъкват необикновения й ум. С пълно основание! Читателят на нейните творби (или събеседникът й) с удоволствие открива дълбочината на мисълта, силата на интелектуалното прозрение, непоклатимата логика, синтезираните до афористичност мъдри житейски открития, мълниевидната асоциативност, остроумната „захапка“. Тези качества осигуряват енергия за едната „половина“ от същността на Мутафчиева — ученият. (Да не забравяме, че тя защитава кандидатска дисертация на тема „Феодалната рента в Османската империя XV–XVI век“ (1958 г.) и докторска — „Кърджалийско време“ (1977), че дълги години е старши научен сътрудник в Института по балканистика, а сега е професор в Института за литература при БАН, с една дума — че е най-високообразованият съвременен български писател.)

Другата „половина“ на Мутафчиева е белетристът с водещ елемент таланта — волно (не своеволно, защото е оплодено от дълбоко познание) въображение, невероятна творческа памет, способност да се превъплъщава, умно овладяна емоционалност, оригинален индивидуалитет в словесния рисунък, романтичен дар. И още нещо — неизтощима трудоспособност.

Шири се приказка, че на твореца са нужни един процент талант и деветдесет и девет процента труд. Улавям дидактичната струя и разбирам ползата от нея в някои случаи и все пак ще кажа, че там, където се срещаме с истински достижения на духа, а не с техните ерзаци, налице са по сто процента и от двете. Как в противен случай Мутафчиева би могла да стои вече толкова години в челото на двайсетината учени-османисти в света и в същото време да напише епопеите „Летопис на смутното време“ и „Последните Шишмановци“, философско-морализаторския роман „Случаят Джем“, дилогията предупреждение „Алкивиад Велики“ и „Алкивиад Малки“, художествено-биографичните изследвания „Книга за Софроний“ и „Образ невъзможен“, съкровените изповеди „Бомбите“ и „Белия свят“ и още дузина книги, които я нареждат сред най-популярните ни писатели.

В произведенията й с исторически сюжети най-голяма стойност има съвременният (не осъвремененият!) зрителен ъгъл, през който авторката поглежда на древните събития, образи, взаимоотношения, страсти, идеали. Чрез него тя внася актуалната си оценка за миналото и така подпомага духовното самопознаване, себеутвърждаването и моралното възпитание на днешния човек.

Мутафчиева владее до виртуозност закономерностите на историческия ход и фактологията, съобразява се с тях, следва ги, движи се според изискванията им, но не им остава изцяло подчинена. Тя извисява повествованието над техните владения, извежда го до допустимото, до вероятното. В произведенията си борави с еднаква охота и с документа, и с онова, което е непредвидено, но е възможно. Белетристката не се бои откровено да заяви: „в световната игра е спечелила законно място и случайността“, поради което отрежда определена роля на фантазното, даже на трансцендентното в реалистичната творба, каквато е „Предречено от Пагане“. Тук пророчеството, без да бъде център на книгата, е станало изходна точка, мотор, който е задвижил разказвателната струя. Изведено и в заглавието, то придава елемент на предопределеност, на съдбовност, на свръхестествена, божествена намеса (което не противоречи, а е в пълна хармония с езическото суеверие на варварите) в избора на място за основаване на новата българска държава в иначе рационално отстояваното решение на хан Аспарух, узаконено както от непоколебимата му власт, така и от хилядите жертви на народа.

В художествената литература „предсказанията“ имат своите класически образци: като се тръгне още от трагическия образ на Касандра, възпят от Есхил, Еврипид, Шилер, Леся Украинка, мине се през прословутото кабалистично гадателство в „Под игото“ — „Турция ке падне… 1876 г.“, — прибавило още няколко градуса към „пиянството на един народ“, и се стигне до пародийно-митологичното врачуване на Вида от „Кръстопът на облаци“ от Георги Алексиев или до абсурдните небивалици на Уди Алън в „Ако зъболекарите бяха импресионисти“ и екстрасенсалните злокобни пророчества на Джони Смит от нашумелия преди време роман „Мъртва зона“ от американския „апологет на езотеризма“ Стивън Кинг.