Красимир Бачков - Особен поглед

Сър Пенчо:

— Мързелът е най-прекрасното състояние, на което може да се наслади човек в природата! Таньо Вампира:

— Царска работа е мързелът, точно като за нас! Коста Келеша:

— Като се има предвид, че на никого не пречим, то не се знае със сигурност, дали не сме дори в полза на обществото! Ами ако крадяхме през това време, по-добре ли щеше да бъде?

Отговорите на тримата възрастни лентяи бяха предизвикани от мустакатия квартален полицай — капитан Духов, при една случайна среща с тях. Капитанът водеше някакво дълго и тягостно следствие в района на гарата, ядосваше се от собственото си безсилие, ловкостта на престъпника който преследваше, а този ден се случи слънчев и тих, съвсем подходящ за малък оглед на железопътните линии и депото. Дебелите гумени подметки на полицая, оставяха върху снега ясни и спокойни отпечатъци, нещо което не можеше да се каже за душевното му състояние в момента. Вече почти година, неуловимият разбойник нападаше самотни хора, в повечето случаи жени, сваляше им златните пръстени и обеци, отмъкваше им чантите и след като прибереше парите и другите ценности, ги захвърляше. Действаше светкавично и неочаквано, с найлонов чорап на главата, беше млад според жертвите, защото бягал много бързо. Заплашваше с нож, но досега не го бе използвал при никой от обирите си. На два пъти полицията блокира района, веднага след извършеното престъпление, но без никакъв резултат. Това показваше, че разбойникът отлично познава терена, а може би живее дори нейде наблизо. При проведеното разследване обаче, не се намери тип, отговарящ на описанието. Естествено, наоколо имаше доста млади мъже, които да бъдат заподозрени, но те до един нямаха мотив, за да извършат подобно нещо. По една случайност в квартала нямаше безработни мъже, с изключение на Гичо Кривия, който си беше хром по рождение. Рецидивисти също липсваха, а и учениците от горните класове бяха свестни деца, без отклонения от доброто поведение.

Крачеше бавно капитанът, оглеждаше за сетен път пустите линии, а встрани, на старата товарна рампа, върху куп бракувани траверси, се изтягаха доволно тримата безделници и мързелуваха на воля. Между тях се зеленееше стъклото на бутилка евтино бренди, лека пара димеше от нагретите траверси и разтопения сняг струеше в малък капчук, пърпорещ и разнасящ силния дъх на катран и смола в чистия въздух. Капитанът неволно им завидя, за безгрижието и умението, да се наслаждават просто на живота. Приближи и ги запита, какво мислят за мързела изобщо, философи по природа, без да се замислят, тримата отговориха по свой начин на въпроса. Дуков се засмя, защото друго не бе и очаквал.

— А не ви ли е обидно, че я карате също като бездомните песове? — посочи двете улични кучета, изтегнали се в основата на купа от траверси. Сър Пенчо, като най-старши в групата, пошава леко с вежди и отвърна:

— Ние всички сме деца на природата, капитане! В момента, само по една случайност сме такива, каквито изглеждаме. Кой знае, в следващият си живот дали ние няма да сме бездомни кучета, а те — мързеливци като нас!

— Господин капитанът ще е стражарско, а не бездомно куче! — допълни Коста, мъдрата мисъл на другаря си. Дуков не се засегна, защото се познаваха отдавна и не си връзваха кусур за глупости. Той посочи към полупразната бутилка:

— Каква е тая помия, дето я пиете?

— Бренди от цар Киро! Само за четиридесет лева бутилката! — уточни сър Пенчо — Ако искаш, опитай!

— Ба! — поклати глава капитанът — Да не съм си намерил черния дроб на пътя!

— Ние го пием и нищо ни няма! — Вие сте друга работа! Бродягите не възразиха, а капитанът бръкна и си извади портфейла. Отброи три банкноти по петдесет лева и ги подаде на сър Пенчо:

— Хайде виж там, прескочете до магазина, за бутилка истински коняк! Да е с емблемата на „Винпром“ на капачката и ако е по-малко от сто и четиридесет лева, не го вземайте! Това му е държавната цена, а по-евтините са ментета! През това време, ще си поговорим!

Сър Пенчо, невярващ на очите си, пое парите и веднага ги даде на Вампира:

— Айде, бягай! Чу, какво каза капитанът!

Приятелят му безропотно се подчини и забърза към магазина. Като по-млад няколко години от другите двама, той вършеше всичката черна работа в групата. Такова нещо обаче, досега не им се бе случвало — да ги черпи самият шеф на полицията в квартала! Просто да не повярва човек! Той или имаше рожден ден, или щеше да иска някаква услуга. Но с какво можеха да му услужат сиромаси, като тях тримата? И докато Вампира умуваше по пътя, капитанът мина направо на въпроса: