Красимир Бачков - Особен поглед

Ето тия тримата, трябваше да помогнат на капитана и затова той въздишаше толкоз тежко. Разбраха се, че ако стигнат до някакво заключение за евентуалния престъпник, веднага ще се обадят в полицията, откъдето ще получат всякакво съдействие. Щеше да им бъде гарантирана дори анонимността, но това бе отхвърлено с възмущение от Сър Пенчо.

— За какво ще се блъскаме толкова, ако не узнае целият град, че точно ние сме хванали бандита?!

— Добре, добре! — засмя се капитанът — Тогава ви обещавам, че ако наистина успеете в тая работа, освен рекламите в трите вестника, ще ви покажат и по градската телевизия!

— Мъжка дума?

— Мъжка дума!

— Да си стиснем ръка тогава! — предложи Сър Пенчо — В Англия джентълмените така правят и затова работата им върви! Всеки си държи на думата, без разни договори, документи и всякакви такива глупости!

Капитан Дуков пристъпи към траверсите, двамата безделника се смъкнаха от тях и тържествено се ръкуваха. Към тях се присъедини и Таньо, след като донесе коняка, така споразумението беше сключено и тримата приятели пристъпиха към най-сериозното дело в живота си. То щеше да им донесе слава, известност и много уважение, при това не само от кварталните пияници.

Следващите дни се случиха мрачни и много студени. Температурата падна до –18 градуса и хората гледаха да си стоят на топло в къщите. Въпреки това, престъпникът нападна поредната си жертва и този път това беше един пиян старшина. Освен портфейла, на този нещастник му бяха смъкнати и гащите, а после захвърлени върху клоните на едно близко дърво. Добре, че поне пистолет нямаше, защото тогава и до затвор можеше да стигне. Но и така, шегите които бяха предизвикани от случката, не прекъснаха почти месец. Тримата набедени криминалисти умуваха от сутрин до вечер, напиваха се редовно, докато един ден Таньо Вампира не счупи одеколона на Сър Пенчо. Тъкмо се беше обръснал и посегна към евтиния одеколон, когато някои почука силно на прозореца. Ръката му трепна и той го изпусна в желязната мивка, Стъклото се пръсна и стаята се напълни с ухание на лавандула. Оказа се, че ги смущава пощаджийката, която носеше пенсията на Сър Пенчо. От тримата, той единствен получаваше този малък, но постоянен доход, който неведнъж ги спасяваше от дълго и сигурно гладуване. Малката сума от пенсията бе неприкосновена и никой не си позволяваше да харчи от нея за нещо друго, освен за хляб, а понякога за сирене или кашкавал.

След като пощаджийката замина, Таньо започна да събира счупените стъкла в шепа и виновно да се оправдава:

— Че да чукне като хората, да я вземат дяволите! Тя заблъскала като луда, а човек не одеколона, ами и ченето си ще изтърве! — от дългия престой по затворите, се бе сдобил с изкуствена челюст, два от зъбите на която стърчаха много смешно встрани, откъдето му идеше и прякора. — Ти не се ядосвай, Сър, аз ще ти купя друго шише! Той поне е евтин, да не е на Мара „Шанел“-а я!

Сър Пенчо броеше за трети път пенсията, когато застина неподвижно. Внезапно озарен от някаква мисъл, той накара другаря си да повтори.

— Какво да повторя? — учуди се Вампира.

— Последното изречение! — странна усмивка правеше вида на Сър Пенчо много загадъчен.

— Ами-и… казах; че ще ти купя нов одеколон!

— Не, не това! Коста и Вампира се спогледаха. Последният дори бръкна в джоба си за пари. Обидено рече:

— Ако нещо се съмняваш, аз сега, веднага…!

Сър Пенчо удари с длан по масата и поглеждайки поотделно двамата, заяви:

— Мисля, че открихме!

— Какво? — в един глас запитаха те.

— Престъпника, или по-точно престъпничката!

Те любопитно го зяпнаха, а той започна да обяснява:

— Влизали ли сте в квартирата на Мара?

Двамата отрицателно поклатиха глави. — Аз обаче съм влизал! — важно уточни сър Пенчо.

— И какво от това? — не се стърпя Келеша.

— Това, че Мара е престъпничката! — и за да не ги мъчи повече продължи. — Миналата година през март, когато цялата пенсия отиде за плащане на данъци и ток, се отбих в квартирата и за малък заем. Ако си спомняте, тогава нямахме какво да пием и бях купил бутилка чист спирт.

— Но нали тогава каза, че парите ти ги дал началник-гарата? — прекъсна го Вампира.

— Точно така! — съгласи се сър Пенчо. — Защото Мара не ми даде нищо. Тя тъкмо се прибираше от работа и когато я помолих за тях, страшно се ядоса. Развика се като откачена, отвори вратата и ми показа един бюфет, целият пълен с шишенца от нейния парфюм. — „Кво си мислиш ти, дърт пияница такъв?!“ — пенеше се тя — Едно шишенце „Шанел“ струва три хиляди лева, а заплатата ми е точно колкото за две шишета! Аз ако имам пари, ще си напълня стаята с парфюми, а няма да ги давам на тебе!