Красимир Бачков: Особен поглед

— Слушайте, момчета! Сигурно чувате от няколко месеца насам, за нападенията в този район? За кражби на дамски чанти и други такива?

Сър Пенчо и Келеша се спогледаха:

— Че това и децата го знаят! — отвърна тарторът на групата.

— Обаче и децата, и възрастните не знаят, кой ги върши тия зулуми! — въздъхна капитанът — На два пъти отцепвахме района, но не успяхме да го хванем тоя гад! Много бързо пипа, да го вземат мътните!

— Излиза, че не сте си свършили добре работата? — забеляза Коста Келеша.

Дуков го изгледа и се подсмихна кисело:

— Отстрани погледнато, може и така да се каже!

— И значи не сме единствените калпазани наоколо? — тържествуваше Келеша, но сър Пенчо го прекъсна рязко:

— Не дрънкай глупости! — и се обърна към полицая — Ние нещо можем ли да помогнем, капитане?

Дуков оформи с ботуша си малък ромб в снега и неохотно призна:

— Затова съм дошъл при вас! — помълча малко за тежест и продължи — Вие сте канапи разбира се, но точно в това ви е предимството пред нас! Докато ние се чудим къде по-напред да сколасаме, вие се шляете по цял ден и имате възможност да наблюдавате района, без да правите впечатление на никого. Всички ви познават, вие познавате всяко камъче в квартала и като се вземе предвид, с какъв мерак разтягате локуми за живота на мравките, или кучетата например, значи нищо не ви пречи да помъдрувате малко, кои от съседите ви е способен на подобно нещо! Естествено, докато развивате теориите си, ще хвърляте и по едно око наоколо! Бива ли?

Двамата пак се спогледаха и преди Келешът да отвори уста, сър Пенчо отвърна възторжено:

— Бива, как да не бива, капитане! Тая работа е само за нас! Пък аз да не се сетя по-рано! Че ние сме само за криминалисти бе! Какво правим по цял ден?

— Мислим! — И вместо да си търкаме мислите за разни глупости, така поне ще свършим нещо полезно! Нали, Келеш? — обърна се той към събрата си. Коста присви очи пресметливо и запита:

— А какво ще спечелим, като ви свършим работата, капитане? Бутилка коняк ли?

Дуков се почеса замислено по носа. Не му харесваше ситуацията, но се налагаше да преглътне резила. Тия тримата, макар и безделници, не бяха лоши момчета. Най-старият — сър Пенчо, вече наближаваше шестдесетте и минаваше за интелигента в групата. Имаше завършено средно образование и при всеки удобен случай не пропускаше да го изтъкне. Беше сменил много професии, при една от които се озова чак в Ливърпул, като корабен готвач. Там успя дори да се ожени, за трите часа отпуск в пристанището. Намери една застаряла проститутка и набързо оформиха работата. По този начин напусна кораба и следващите шест месеца, търпя капризите на старата брантия. Повече свободният му дух не издържа и той се върна в Родината. С валутата, която донесе от Англия, успя да купи един бордей до гарата и така стана собственик на недвижим имот. Това го издигна високо в очите на хайманите и пияниците в квартала, които къде на майтап, къде на сериозно, започнаха да го титулуват „Сър“.

Вторият — Коста, с пълно основание си бе заслужил прякора „Келеша“. Нямаше разговор, при който той да не оспорва мнението на другия и независимо дали има познания по темата, се налагаше упорито и крайно неотстъпчиво. Обичаше да се заяжда и подиграва с всеки, който се случеше край него. От всичко, най-много мразещо жените, може би защото бе останал стар ерген. За него по-голяма обида от „Женска дойна“ нямаше. При Сър Пенчо Коста живееше от седем години, точно от времето, когато приятелят му се разболя от дизентерия. Тогава, в продължение на три месеца той се грижи безвъзмездно за него и когато Сър Пенчо накрая се вдигна на крака, двамата разбраха, че са свикнали един с друг и няма нужда да се разделят. Впрочем Сър Пенчо единствен се ползваше от привилегията, да не става обект на язвителните забележки на приятеля си.

Третият и най-младият от всички — Таньо Вампира, точно на Нова година щеше да празнува своята петдесетгодишнина, половината от която кажи-речи, изкара по затворите за различни прояви на дребно хулиганство. В тая графа обаче никога не влизаше кражбата, факт с който Таньо много се гордееше. Той беше „честен“ мошеник, както Коста понякога го наричаше. Докато беше трезвен, от Таньо едва ли щеше да се намери по-кротък човек в квартала, но напиеше ли се веднъж, ставаше непредсказуем. Можеше да извърши куп дивотии за отрицателно време, а после най-често да съжалява за стореното. Когато не беше в затвора, живееше при Сър Пенчо и се грижеше за дома.