Кристофър Прист - Машината на пространството

— Крайно време е да насочим усилията си към Лондон. Досега се занимавахме с разпокъсаните флангове на могъщата армия. Сега вече трябва да се срещнем с обединените сили на тази армия и да я унищожим докрай.

Не може да се отрече, че това бяха достойни думи, но те не отразяваха съмненията, които, както по-късно се разбра, сме таели през последните три дни.

В деня след категоричното решение на мистър Уелс натоварихме останалите ръчни гранати на борда на Машината на пространството и с умерена скорост се отправихме към Лондон. Оглеждахме се внимателно за бойни машини, но от тях нямаше и следа.

Прелетяхме първо над Ричмонд, по чиито улици все още се стелеше черен задушлив дим. Единствено покрай реката картината на черните, поръсили като пудра всичко сажди се нарушаваше от туфи червени растения. Северно от Ричмонд се намираха Кю Гардънс, чиито изключително скъпи и редки екземпляри бяха унищожени от безмилостните растения.

Оттук, прелитайки над Мортлейк, се отправихме право към Лондон. Недалеч от пивоварната, в самия център на някакво имение с нови и модерни сгради, се беше приземил един от снарядите, който със силата на експлозията при кацането беше причинил неописуеми разрушения. Забелязах, че мистър Уелс не откъсва очи от картината долу и в продължение на няколко минути кръжахме над страхотните развалини. В центъра на ямата, разбира се, се виждаше празната черупка на снаряда. По-интересно беше друго — личаха следи от, макар и краткотрайна, но целенасочена подготвителна работа, проведена от марсианците. Бойни машини наоколо нямаше, но край широко отворената паст на снаряда бяха спрели две от многокраките коли, зад които лежеше проснато едно от паякообразните им съоръжения. Множеството му метални пипала лежаха сгънати, а по блестящата им метална повърхност личаха следите от ръжда, резултат от наситения с кислород въздух на Земята.

Настоявах да спрем Машината на пространството и да разгледаме отблизо мястото, което ми се стори съвършено спокойно, но нито Амелия, нито мистър Уелс се съгласиха. Оставихме Машината да кръжи бавно, след което я спряхме точно над ямата. Занемели, наблюдавахме разкрилата се пред очите ни гледка; дъното беше изравнено, а за да се улесни движението на машините, пръстта беше изхвърлена и натрупана на високи купчини. От ямата навън бе прокарана полегата пътека за ниските коли.

Внезапно Амелия ахна и покри устни с длан, за да потисне напиращия от гърлото й вик:

— О, Едуард…! — успя само да каже тя и извърна лице.

Чак тогава забелязах какво беше предизвикало уплахата й. В сянката на огромния снаряд, сгушен до самата му стена, като мъничка кутийка лежеше шкафът убиец. Край него бяха нападали трупове на десетки човешки същества, някои от които полузарити от пръстта. Мистър Уелс също бе забелязал ужасяващата гледка, безмълвно изви Машината на пространството и я насочи далеч от кошмарното място… за съжаление бяхме успели да добием груба представа за броя им — в сянката на снаряда лежаха може би над стотина трупа.

Продължихме полета си на изток и съвсем скоро се озовахме над сивите улици на крайните квартали на Уондсуърт. Мистър Уелс намали скоростта и остави Машината да кръжи бавно. Той поклати глава.

— Не мога да си дам сметка за размера на убийствата им.

— Позволихме си да не мислим за това на Марс — обадих се аз. — Всяко чудовище има нужда от кръвта на един човек дневно. Колкото по-дълго останат марсианците тук, толкова повече трупове ще има.

Амелия мълчаливо стисна ръката ми.

— Не бива да отлагаме повече — заяви мистър Уелс. — Трябва да продължим с бомбардировките, докато унищожим всички.

— Но къде са марсианците? — попитах аз. — Предполагам, в Лондон гъмжи от тях.

Оглеждахме се във всички посоки, но освен единични стълбове дим от недогорели сгради, никъде не се виждаше и следа от нашествениците.

— Трябва да ги открием — заяви мистър Уелс. — Колкото и време да ни отнеме това.

— Мислите ли, че са все още в Лондон? — попита Амелия. — Как ще разберем, че са си свършили работата тук и че дори в момента не разрушават други градове?

Нито аз, нито Уелс можехме да отговорим.

— Единственото, което зависи от нас, е да ги издирваме и да ги убиваме. Ако са напуснали Лондон, ще тръгнем след тях. Друга алтернатива няма.

Мистър Уелс гледаше надолу към улиците на Уондсуърт; това най-грозно от лондонските предградия по необясними причини беше отминато от нашествениците, но макар неразрушено, то също беше пусто. Мистър Уелс премести лостовете решително и насочи Машината към самото сърце на Лондон.