Кристофър Прист - Машината на пространството

— Нямам представа, но в едно съм сигурна, а то е важно и за двама ни. Намираме се в Съри.

— Да бяхме се приземили в океана!

— Ако стигнем Чъртси — продължи тя, без да обръща внимание на моя песимизъм, — ще сме на не повече от дванадесет мили от дома на сър Уилям в Ричмонд!

Още с влизането в Чъртси разбрахме, че целият град е евакуиран. Първият признак за това беше плътно затворената метална врата пред входа за пътници на гарата. Зад нея висеше изписан с тебешир надпис, който гласеше, че влаковете няма да се движат до второ нареждане.

Навлязохме в неосветените улици на града, по които не се виждаше жива душа, а зад нито един от прозорците на сградите не светеше. Стигнахме до Темза, но и тук видяхме само няколко завързани за пристана лодки, които подскачаха по повърхността на реката.

Бурята беше отминала, но продължаваше да вали и ние зъзнехме неудържимо.

— Добре ще е да намерим място, където да си починем — казах аз. — И двамата сме изтощени до смърт.

Амелия кимна унило и се улови по-здраво за ръката ми. Главно заради нея се радвах, че наоколо няма кой да ни види: бързото ни връщане към цивилизацията ми напомни, че в своята разкъсана риза Амелия е почти гола, а и аз не изглеждах по-добре от нея.

Неочаквано Амелия взе решение:

— Я да се вмъкнем в някоя къща. Не можем да спим на открито.

— Но марсианците…

— Това е грижа на войската. Мили мой, трябва да си починем.

Край реката имаше само няколко сгради, които обиколихме подред, но явно евакуацията е била навременна и е протекла без бързане и паника, защото всички те бяха здраво залостени и заключени.

Най-сетне, недалеч от реката попаднахме на къща, един от прозорците на която се отвори още при първото бутване. Веднага се вмъкнах вътре и отидох да отворя вратата на Амелия. Цялата трепереща тя влезе и аз се опитах да я стопля с прегръдката си.

— Свали си ризата — казах аз. — Ще ти потърся някаква дреха.

Оставих я да седи в помещението за миене на съдове до кухнята, където през деня печката е била палена и беше топло. Обиколих стаите на горния етаж, но за моя изненада всички гардероби бяха празни, та дори и тези в крилото за прислугата. Намерих само няколко одеяла и пешкири и ги свалих долу. Съблякох се и прострях дрехите си заедно с парцаливата риза на Амелия на пръчката пред печката. Докато бях горе, открих, че резервоарът за вода е все още топъл и сгушен в одеялото си, съобщих на Амелия, че сигурно ще може и да се окъпе.

Реакцията й беше така неудържимо радостна, че не ми даде сърце да добавя, че вероятно топлата вода ще стигне за банята на само един от нас.

Докато аз бях на горния етаж за дрехи, Амелия също не си беше губила времето. Тя бе открила в килера малко храна и макар студено всичко ми се стори безкрайно вкусно. Мисля че никога няма да забравя това първо ядене след нашето завръщане на Земята: солено говеждо, сирене, домати и една маруля от градината. Пийнахме дори по чаша вино, което открихме в мазето.

Не посмяхме да палим свещ, защото всички къщи наоколо бяха тъмни и ако случайно някой от марсианците минеше наблизо, веднага щеше да ни открие. Въпреки всичко претърсих отново къщата; този път исках да открия някакъв вестник или списание, от които да науча какво се е знаело за снарядите, преди марсианците да са напуснали ямата. Всичко в къщата беше така добре прибрано, че не беше останало почти нищо извън шкафовете, и така си останахме неосведомени по този въпрос.

Най-накрая Амелия заяви, че отива да се къпе и след малко чух как водата започна да тече. Скоро след това тя отново се появи:

— Свикнах да разделям с теб почти всичко, Едуард — започна тя, — а струва ми се, че не си по-чист от мен.

Изтегнати във вдигащата пара вода, отпуснати за първи път от мига, в който се измъкнахме от ямата, забелязахме зелената светлина, придружаваща приземяването на третия снаряд на няколко мили на юг.

Толкова бяхме изтощени, че на следващата сутрин спахме до неприлично късен час; срещата с артилеристите предишната нощ ни беше вдъхнала известна сигурност, а уморените ни тела копнееха за почивка. Първата ми мисъл, щом отворих очи, съвсем не беше свързана с марсианците, а погледнах часовника си, който вечерта бях сверил с часовника в гостната, и видях, че е станало единадесет и половина. До мен Амелия продължаваше да спи и когато посегнах да я събудя, за първи път от толкова време насам ме обзе чувство на неудобство от свободата, с която се държахме един към друг. Тя бе естествен резултат от условията, при които бяхме поставени на Марс, там отношенията ни бяха като между съпрузи, което за мен беше голямо удоволствие, а знаех, че и за Амелия също; обстановката, която познавахме от толкова години, приятната вила край тихия крайречен град, всичко това ми напомняше, че ние отново се намираме в нашия свят. Скоро щяхме да стигнем до места, където нашествието на марсианците нямаше да има значение и щяхме да сме принудени да спазваме нормите на поведение на своята страна. Онова, което се беше случило между нас, преди да заспим, беше неприлично за сегашното ни обкръжение.