Стоян Михайловски - Политически и философско-религиозни размишления (откъс)

Когато се констатира в едно общество печалният тоя факт — че числото на развалените хора постоянно се умножава — залавят се за работа моралистите и законодателят. Моралистът увещава, законодателят обуздава. Моралистът напомня повелята на Бога и показва, че в нея стои всяка доброчестина. Законодателят заплашва с шибалото, което държи в ръката си; навремени той бива безмилостен: взима нажежено желязо и го поставя върху язвите на обществото.

Монтескьо дума, че базисът на демокрацията е добродетелта, но той не дума, че на недобродетелни хора тряба да дадем такива наредби, каквито даваме на добродетелни; той не дума, че законодателите тряба да чакат последствията от проповедите на моралистите или че тряба да предвиждат в законите си тези последствия.

Съвсем наопаки. Когато обществото гине в морална безредица, в кипежа на срамните страсти — когато от минута на минута него може да сполети най-грозна катастрофа — законодателят не тряба да обръща никакво внимание на това, що вършат работниците на духовното слово и на моралната мисъл. Той взима незабавно мерки — колкото е възможно по-строги мерки, драконовски мерки — за да отстрани опасността, която заплашва съдбините на държавата и на народа.

— Защо драконовски мерки — ще ни попитат някои читатели, — нима законите и наредбите са бездействени, когато са хуманни?

Ние говорим за общество току-що излязло от робство и което запада в развала; ние говорим за общество, което излиза из гнета на бича и попада под ярема на порока; ние говорим за общество, което е робувало дълги векове на иноплеменен деспот и което, след провалата на тоя деспот, почнува да гнети само себе си, самозаробва се. А тъй стана с България.

Българската развала, такава каквато я виждаме днес, е ужасяеща. В такава страна високочеловеколюбивите наредби са цял анахронизъм.

Авгиасови обори искат огън, а не лопатички.

Робът — говорим пак не само за настоящия роб, но и за оня, който макар еманципиран вече от вещественото неволничество, запазил е в душата си рабските инстинкти и влечения, робът не зачита прекалено хуманните закони; той ги нарушава и погазва колчем може да направи това безнаказано.

Той е навикнал да мисли, че законът е израз на чужда воля — на волята на силните — на волята на онези, които употребяват своята сила против неговата немощ. В закона той вижда произволно надмощие — също тъй както в държавната йерархия вижда организирано самозванство.

Тъй че върховната радост и наслада на роба е да прояви своето презрение към всяко правило, да унизи всеки ред и всеки закон, когато, разбира се, може да върши това безбедствено.

Еднъж като приемем формулата на Монтескьо, че базисът на демокрацията е добродетелта — тряба да заключим, че развалените нрави са несъвместни с демократически държавен строй — сиреч че у развалените хора демократизмът бива нещо несъществено, безпредметно, едно повърхностно лустро, един безсмислен изглед, една изкуствена вънкашност, прикриваща пълно нищожество.

Такъв е демократизмът на русите, на гърците, на турците, на власите и на сърбите.

А преди всичко, такъв е демократизмът на българите.

Вънкашният, изкуственият демократизъм бива винаги една гиздилка, една модна игра; той се проваля скоро, понеже гиздилките и модите са работи временни. Той изчезва безследно, както изчезват работи, които сме възприели не от любов към тях, а по каприз или по незнание, или по груб материален интерес. Капризът и интересът не таят в себе си никакъв елемент или базис за дълговековно съществувание.

Прочее, за да не пропадне, демократизмът не тряба да бъде само вънкашен, а още вътрешен, сиреч не тряба да състои в сухи и бездушни форми, а в дълбоки инстинкти и непоколебими вярвания.

Когато нас движи вярата в едно начало, в един институт, в едно право — ние сме несъкрушими в житейските борби, неуморими в хода си по пътя на живота. На вярата нищо не омръзва. На крепката и безконечна вяра попрището е крепко и безконечно.

Наопаки, гдето липсва дух, липсват живоносна мощ и борческа сила, гдето липсват велико сърце и велика съвест — липсват велика дееспособност и велико творчество.

Погледнете как запада православието.

Защо запада?

Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие!