Стоян Михайловски: Политически и философско-религиозни размишления (откъс)

Други хора думат:

— Правото не е нищо; силата е всичко.

И това е софизъм.

On peut gouverner avec des baionnettes, дума Гамбета, mais on ne peut s’asseoir dessus — с щикове можем да управляваме, но не можем да направим от тях седалище.

Историята ни посочва на преврати в умовете, произлезли от усилване на чувството на правдивостта, и ни показва как тези преврати в умовете са докарвали преврати в делата.

Къде са — срещу тези софизми — същината на работите, действителността, истината, налагана от живота и от опитността?

Ето ги:

Силата често се подвизава несъюзена с правото; правото често се проявява неподкрепено от силата; но това, което е нормално, това, което хармонира със законите на живота и на историята, това, което е съобразно със земната мисия на човека — духовният възход — изисква щото сили и право да се подвизават задружно. Във всичките си начинания и предприятия мъдрите хора тряба да поставят заедно, да съединяват неразривно силата и правото.

Софизмът поражда духопомрачение — духопомрачението повлича неправда — неправдата поражда насилие…

Един френски писател говори така за грозните злодеяния, които се вършеха във Франца във времето на първата френска революция:

— Ce qu’il y avait d’absurde dans les ésprit explique ce qu’il y avait d’atroce dans les actions!

Нелепиците в умовете обясняват свирепостите в делата! (Block, Encyclopedie politique).

Такова присъждане заслужават и крайните елементи в сегашна България. Револверните разправии, каквито гледаме от дълго време насам из софийските улици — и които, нека го речем между скоби, ни дават да разберем, че престъпността е пуснала дълбоки корени в утробата на българщината — не са нищо друго освен логична последица на духовното тровило, което прояжда душата на фанатизирания млад политикан!

В своята студия върху френската революция Anatole Leroy Beaulieu дума:

— Революцията се провали затова, защото тя гледаше на политическата наука като на сбирка от алгебрически и геометрически аксиоми; тя забравяше това учение на историята — че в живота на народите не могат да се намерят явления абсолютно еднообразни по своя зародиш, развой и край; тя забравяше, че всички крайности водят към катастрофа, защото крайностите, сиреч прекаленостите, не са освен погазване законите за правилното и мудно виреене на нещата.

In medio virtus — думаха старите римляни, всяко добро е по средата. Според старите гръцки философи — особено Питагор и Анаксагор — всяко добро в природата и човечеството е последствие на броене и измерване . Без мяра няма условие за живот, думаха те.

Френските революционери думаха, наопаки — каквото искаме и вършим, тряба да го искаме в пълния му развой и да го вършим до крайните му предели.

Жирондинците погинаха само защото разсъждаваха така:

— Да искаме мъдра свобода, това е добро; но да искаме свобода, за да беснейме, сиреч да беснейме от името на свободата, това не е вече свобода, а е карикатура на свободата!

Казахме, че софизмът поражда духопомрачение.

Елевтероманията у френските революционери отишла дотам, че един член от парижката комуна се опитал да прокара такова едно постановление:

— Всичките камбанарии ще бъдат съборени, понеже те се издигат високо над другите сгради и по този начин освещават някак принципа на неравенството, толкова ненавиждан от парижаните!

Историята се повтаря.

Същите причини донасят същите резултати. Близо сто и четиридесет години подир френската революция — болшевишка Русия иде да потвърди мнението на историците, че преустройство, предприето от болни души, не може да бъде освен влошаване на тяхната болка.

Един френски афоризъм дума: On est toujours l’ultra de quelqu’un!

Сиреч: колкото и да бъдеш краен в идеите си — се ще се намерят хора по-крайни от тебе!

Преди четиридесет и шест години бе подарена на турския неволник самоуправия.

Слугата стана господар.

Робът стана повелител.

Окованият стана мечоносец.

Не се минаха пет години, появиха се знаменосители на демократизма.

Питаха ги:

— Какво искате, господа?

Те отговаряха:

— Искаме радикални преобразования!

Казваха им:

— Имате ги. Обезнароден и обезправен дунавски вилает се превърна в народностна и правова държава. Обезбългареното бе наново побългарено. Прабългарщината възкръсна и властвува.

— Не. Тълпите са сега властници, но ние искаме да няма друга власт освен тяхната. Негово величество народът тряба да бъде господар на господарите!

Минаха се други пет години, появиха се социалисти.