Стоян Михайловски: Политически и философско-религиозни размишления (откъс)

А у нас — в съвременна България!

Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите — не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо!

Как силно боде в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връх българи.

Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи — икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци — се отбор хора, но хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило — че само който пълзи, не пада!

Тези хора считат себе си честити, че не живеят в оная мрачна епоха, когато техните бащи носили червен фес. Да, те не носят на главите си червен фес като своите бащи: но те го носят на сърцата си!

— Благословена да бъде юнашката ръка, която ни освободи от османския гнет — думат те.

Да, несъмнено. Но где е юнашката ръка, която ще ви освободи от вашите робски недъгавости?

Публичният живот на българите почива — от четиридесет и шест години насам — на едно недоразумение, на едно идейно заплитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода.

Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода (E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques).

Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science).

Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек.

За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика — да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светски тържества и плътски наслади.

Първият стадий на всяко опълчаване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване.

Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свободен човек, но напразно!

Той вреди на себе си, понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота.

Той вреди и на хората, понеже — робувайки на зли инстинкти — той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближните си освен това що притежава — та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара.

За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България.

Свобода е друго — и друго е освобождение.

Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.

Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено.

Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание.

Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие — и да дойде в един ден.

Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България.

Българските млади политикани вярват във всемогъществото на революционерството.

Да, революция у безкултурен народ — разбира се, ние се изразяваме неправилно, когато говорим за революция у безкултурен народ, такъв народ е способен да прави само сокашки безчиния и метежи — да, революция може да донесе освобождение, сиреч материална волност.

Но революция не ражда свобода, сиреч духовна волност.

Когато е въпрос не само за физическа еманципация, но и за еманципация на духа, не тряба да се забравя никога урокът, що ни дава историята на всички европейски народи:

Че най-мъдрият и най-законният революционер е Времето.

Законодателят не тряба да създава нищо, което да носи характер на абсолютна новост, сиреч нищо, което да бъде абсолютно невиждано, нечувано, незнайно, неочаквано за обществото.

Той е длъжен да се вгледва в публичната психика, да я изучава и да поставя пълно сходство и еднообразие между нея и своето дело.

Той е длъжен да знае, че в душата на сегашния човек се таи едно наследство от обичаи и вярвания, оставено от десетки изчезнали поколения, че между настоящето и миналото има неразрушими духовни връзки, че внезапен и насилствен преход от един мироглед в други, от едни начала в други, от едно обществено Верую в друго може да докара смъртоносна криза посред народните маси; и знаейки това, той е длъжен лека-полека да преправя, да поправя и да подобрява съществуващите наредби, а не да ги премахва изцяло и да ги заместя набърже с нови…