Стоян Михайловски: Кадрилът на смъртта

речта любов да изрече?…

В една ехиднинска утроба

кой търси милост и спасение?…

Уви!… Аз бях това дете!

Но бях дете!… — О, позволи ми,

Господи мой, да разбера

защо от най святото нещо, —

от любовта, — се ражда злоба

и нескончаема тъга!…

И днес, от зли ветрове гонен

на дясно, ляво, навсъде,

търкалям се аз непрестанно,

като през еснта печална

распадалите листовце…

……………………

Тя,

Не зная има ли в программата галоиъ …

Ужасно съм нервозна… Хоп!…

Той,

В деня когато коленичих

за първи път пред теб, смутен,

в деня когато ти поднесох

в подарък жарката си юност, —

„— Живей, ми рече ти, за мен!

Живей при мене и чрез мене,

Обичай ме, о друже мой!…“ —

Тогаз, с детинско възхищение,

под твоите стъпи аз поставих

ненарушенний си покой!

„— Обичам те!“ ти казах страстно,

и те прегърнах, изступлен!……

С демонски хитрости тогази

ти бъднината ми обсеби —

съдбата ви отнесе в плен!

Ходих след тебе безуклонно,

при тебе като роб стоях,

безропотно търпях мъчения…

Но ти ме най-подир отритна

с безмилостен, коварен смях!

От юношеската ми жажда

за животворний идеал,

от нежността ми безгранична,

от щастието ми, ти направи

две шепи пепел, прах и кал!

От пламенното ми желание

да бъда между злите благ,

от сичко в мен добро и чисто,

от моя гений, ти направи

хаос и дим, геенски мрак!

Въсторженост и вдъхновенье —

по вятъра ги пръсна ти!

О, распиля ти безвъзвратно

пресветлий цвят, свещений пламен

на утринните ми мечти!

…………………………

Тя,

към една приятелка.

Бих взела за любовник

селски някой поп,

мръсен някой шоп, —

но никога чиновник!

Той,

Като една разбита арфа

сърцето ми сега мълчи!

О, мойта песене изпяна, —

в борбата земна паднах грозно;

враждебна мощ ме порази!…

Кат’ купища от развалини

животът ми пред мен стои!…

И в туй грамадно разорение

опазих само горкий спомен

за светлите си младини!

На сън прошедшето си виждам,

и, разтреперан, скоквам прав,

и струва ми се че ме спира

една дебела плоча мрамор, —

че ме притиска епитаф!

…………………………

Тя,

към майка си:

Ела в буфетя, мамо,

че много ми е гладно…

Той,

И мойта гибел безконечна

тя днес нарича слепота!

Скърбите ми нарича лудост,

приканва ме да я забравя,

да търся щастие по света!

— „Върви! — ми каза тя на присмех,

утеха другаде търси!

Не е изчерпан по земята

на любовта свещений извор,

иди, иди се насити!… …“

… Немей, о жено! Остави ме

на гръб да нося тежък кръст!

Неща аз вече земно щастие, —

ти в мен една остави жажда,

и тя е жаждата за мъст!

За человек комуто червей

сърцето къса и дроби —

да връща зло за зло е длъжност!

И който знай да ненавижда

умее да си отмъсти!

Оркестърът,

Метни ми го,

Буля Колевице, млинчето,

ще го ядем

с Ивана

Шаламана

в хармана!

Той,

Но не!… Бъди за мене мъртва!

Загубена за мен бъди!

Ти бе нетрайний лик веществен,

ти сянката бе измамлива

на моите влибени мечти!

Излъга ме, добре направи, —

ти ме възвърна на света!

Ти бе веригата която

духът ми обкован държеше —

аз трябваше да те строша!

Далеч от тебе, в сълзи чисти

душата си ще претопя…

Разкаян, с пълна вяра в Бога,

аз миналото ще забравя

и вторий път ще се родя!

……………………

Оркестърът,

Садила мома край море лозье,

край море лозье, със бяло грозде…

Той,

Припадам вече безкрамолно,

лице навеждам, Творче мой!

Пред горестното всесожженье

на мойта младост, коленичам

и искам прошка и покой!

Делата ти високославни

не можем ний да разберем,

но мъките на приучават

убежище да търсим в тебе,

да търсим в теб да се спасем!

Ръката си всемилостива,

О Боже мой, над мен простри,

от грозний спомен изтръгни ме,

и бездната в която гина

с любов към тебе изпълни!

…………………………

Смъртта,

Към мен ела, при мен ела,

человече победений,

при мене нема теглила

и сълзи безконечни!

Не искай, не чакай живот подновен,

това е химера, лъжовно видение!

За сърце ранено и дух уязвен,

прибежище аз съм, цярът е при мене!

(Последна фигура).

Песнопение на любовта