Стоян Михайловски: Кадрилът на смъртта

………………………

Но, впрочем, человек кат’ мене,

не казва никога: Уви! —

а двете си ръце подпретва

и търси злото да надвий!

Откак човешкий свят светува,

законно е всегда било

отрова с яд да се лекува, —

да се премахва зло чрез зло!

………………………

Ще я затрия!… Тя ми прече,

не е другарка тя, — а зид

пред мен издигнат, — да не влезе

в очите ми ден ясен, чист!

Ще я затрия!… Да, законно

и позволено е всегда —

да се спасяваме от робство, —

макар с предателска ръка…

Смъртта.

И тези глубоки и бистри очи

за внаги ще се затворят,

и тез доброгласни и умни уста

днес за последен път говорят!

Утре, часът по три,

таз плът ще се вцепи,

и ще се заледи

сърцето в тез гърди…

А той, убиец

на туй сираче, —

в тъги потънал

три дни ще плаче…

Три дни ще лъже,

и на четвъртий

нови ще свърже

любовни връзки…

Мъж и жена, — разведени, по взаимно съглашение. Той на една страна, — с майка си, — тя на друга, тоже с майка си.

Той,

Възкрасва мощната природа

от месец Май на месец Май!

Посред стихиите световни

прехождат бурите, отхождат,

скръбта чловешка само трай!

На сяко земно разорение

изчезват мрачните следи,

когато пролетта покрива

с цветя горите и полята, —

но горкий спомен в нас седи!…

Летата бърже се изнизват,

и, като сухи листовце,

исхвръкват наш’те дни щастливи!

Но горестното съжаление

остава в нашето сърце!…

В праха тъй жалко се търкаля

ранений гълъб, в кръв облян,

и се към небесата гледа,

опитва се да хвръкне, — пада

от пагубний куршум възпрян!

…………………………

Тя,

Каква мелодия богата!

Тра, ла, ли, ли…

Омаяна ми е душата!

Ти, ри, ла, ри…

Той,

Проклевам те, о ти, която

предателски осуети

младенческите ми надежди,

и ме направи да изгубя

възторжените си мечти!

Позор над тебе, злостна жено!

о ти която ме покри

с тъги и мрак, — и обезплоди

благожелателството в мене, —

опятни светлите ми дни!

Анатема и отмъщение!…

Проклятие и чер позор!…

Дано пъкълът ме дочуе,

дано четите му злотворни

повторят думите ми в хор!…

Бъди проклета, хищна жено,

Пантеро с прелестни черти!

С неизмеримо омерзение

и гробищата да изпълниш, —

кога затвориш веч очи!

………………

Тя,

Уредникът на този бал

заслужава сребърен медал…

Тра, ла, ла, ли, ла, ла…

И златна даже, да!

Той,

Причина ти си, дет’ не мога

да вярвам вече в любовта…

Невинноста ми ти потъпка,

ти ме научи да злословя

и да презирам хубостта!

Ти, пагубна и мрачна жено,

от пътя ми ма отклони,

ти върху лицето ми тури

желяйно було, — и ме хвърли

в една пустиня от тъми!

Отчаяние какво е нещо

от тебе се научих аз!

В плача ако не вярвам вече, —

това е теб защото гледах

да рониш сълзи, час по час!

С напеви, с прелестни улибки,

с вълшебни, сладостни речи,

с отровените си целувки

и с хищния си змийски поглед, —

живота ми ти оскверни!

О богоненавистна жено,

позор, анатема над теб!…

Ти ми показа небесата, —

и предаността ми кат’ видя

отвлече ме в нечист вертеп!

Кат’ благовестница ти доде

при мен, и ръка ти прострях,

душата ми се теб разтвори,

и беззащитното ми сърце

предаде се на теб без страх!

А ти ме взе кат’ майска китка

и ме разкъса, лис по лист!

Игра си с мен, — и ме захвърли;

аз бях нищожно забавление

на душевредний ти каприз!

На мойта гибел ти си майка!

ти горестите ми роди!

За първий път ме ти разплака,

и ти безбурний сън пропъди

от хубавите ми нощи!

Ти смаза в мене сяка воля

и сяка вяра в мен уби!

Ти мислите ми с яд изпълни,

и мойте двадесет години

на тежка старост измени!

Аз земните беди не знаях

и человешките лъжи… —

О, ти ми даде, ти ми даде

таз опитност студена, мрачна,

която толкоз ми тежи.

Анатема дълговековна!

От тебе, жено, аз узнах

че мъдрост значе, на земята,

от радости чловяк да бяга…

Чрез тебе сичко туй разбрах!

Бъди проклета, прелъстнице,

о женище от кал и смрад,

творение злобно и нечисто,

петно в небето ми, затъмнение

на моя разум в белий свят!

………………………

Тя,

Тра, ла, ла, ри, ли, ри…

Там онзи глупав финансист —

какъв трепери като лист

кога ме доближи!

Той,

Пред адските врати кой смее