Стоян Михайловски: Кадрилът на смъртта

Ах, Боже, що ме тъй боли

необичайно кръста?…

Тъщата.

Нещастникът! Не му се иска

за мрение нито да помисли…

Но катастрофата е близка,

животът му на косъм виси!

Добре че го накарах вчера

да се подпише на книжата…

Тра, ла, ла… Знае Баба Кера

где има желад из гората!…

Хе, дъще!… Сичкото имание

остава нам, по завещание…

Сто лева приход чист, на ден!

Бот да те блогослови, зетко…

Да си огаснеш сладко, легко,

но скоричко, — и преди мен!

Смъртта.

Бре старо харо, бре младоженецо белобрадий,

що търсиш тука, при тези луди хороиграчи?

Върви си вкъщи, всите си работи нареди,

че подир три дни апоплексия ще те свали!

Не е то за дърти, —

декемврийски бал!

Жената се сърди

на кавалер бял!…

На твоята пора

разумните хора

в дома си стоят,

готвят се да мрат!

Трийсет годишен мъж, среден ръст, лице валчесто, черноок, почти хубавец, — уста май големички и малко кривички; във фрак. — Жена му, 27 год., суха, слаба, дълговрата и малко пригърбена, бледолика, в сива рокля. —

Той,

Признавам, да, че мойта Мара

е твърде учена жена…

Но малко стара…

Тим, тра, ла, ла…

Но грозничка, но тъничка,

но сухичка, но късичка,

но слаба като пръчичка,

но прекалено дълговрата

и непростително гърбата…

Тим, тра, тра, ла, ла…

Пък аз злочестий, хубостта

ценя повече от ума…

Тя,

Защо е пак така Иван,

ту начумерен, ту засмян?…

Той,

Учение не искам аз

от жената, —

но по врата й лой, — и маз

по ребрата…

Тя,

Прекрасен, силен, горд орел

сдружен с врабчета, —

тъй ми се вижда моя мъж,

при тез момчета…

Той,

Аз бих обичал тлъстините,

изящните черти, гърдите,

прекрасната снага, плещите,

на тумбеста една селачка, —

(например, нашата готвачка) —

но Евридипа и Софокла,

но Милля, Спенсера и Бокла,

(когато носят фуста, рокля)

но мего да обичам, не!…

Таквоз е моето сърце!…

Жена ми трябва, да, жена,

и женско хубаво лице,

и женски пресни устица, —

а не философ без мустаки,

а не мислителка добра…

Науките са твърде сладки —

но по е сладка хубостта…

Оркестърът,

Тодоре,

Тодоре,

булки се продават!

Олеле,

олеле,

колко ли ги дават!

Тя,

Се весели лица,

се погледи засмени,

се радостни сърца!

О, колко са приятни,

ти, ри, ти, ри, ти,

зимните нощи!

Той,

Каква жена!… Каква съпруга

Умразна!

Кат’ нея грозна нема друга

на бала!

Тя,

Дан, ду, дан, ди

Кадрилът е измислен

от някой ангел влибен…

Дан, ду, дан, ди…

Оркестърът,

Кой която либи

ней да си земе!

Той,

Не съм я никога обичал!

Обича ли се таласъм ?

На място неин мъж да бъда —

хром, ням и сляп защо не съм!

Не мога и да я почитам!

Почита ли се мръсен гад?

Не съм я никога поглеждал

без отвращение и яд!…

Тя,

Към мъжа си:

Иване, душко, сладко либе,

не искаш ли да си вървиме?

Той,

Сърдито.

Не бързай толкоз… Има време!

Нима се тук на шиш печеме?

Тя,

Обичний мой, не се сърди…

Да бъде щото искаш ти!

Той,

Махни се от главата ми!

Туй искам само… разбери!

Не си ти за търпение веч…

Върви… върви където щеш…

Тя,

Просълзена.

Невести гиздави и млади,

румяни булки и моми,

жени от камък по-корави,

сърце от лед, от лед души, —

О, вий, които се боите

от любовта като от смърт,

които знайте да държите

в хомот безжалостен мъжът, —

О майсторски високоумни

на разни видове сплетни,

жени в тиранството искусени,

блаженнийши в света жени, —

Простете ме, сестрици мили, —

обичам мъжа си!… О, да,

Туй злодеяние: — да либи

съпругът си една жена, —

Туй престъпление грозно, скверно,

извърших го, на зная как!

Да, зная!… Исках щастие вечно,

и ето ме злощастна пак!

……………………

Оркестърът,

Бий ме, мъжо, бий,

’ко щеш ме убий,

юрдечката

на клечката

не я купи ти,

кафенцето

в джезвенцето

други го плати!

Той,

Туй същество не е за мене,

тако ми мор, пъкъл и бяс!

Безмилостното Провидение

тирански се обхожда с нас!

Не, туй женище полудиво,

таз зла вертепница стои

в живота ми — като плашило

посред един бостан… Уви!