Кони Мейсън - Пиратът принц

Малкото, което Уилоу можа да види от екзотичния град през прозореца, беше очарователно. Нищо от видяното не й изглеждаше познато. Звуците, гледките, смесените аромати на подправки и цветя бяха празник за сетивата. Мъжете изглеждаха много по-високи и по-едри от обикновените англичани, а жените, както видя, носеха фереджета, закриващи всичко освен лицето.

— Сараят не е далече — каза Мустафа.

Уилоу подаде глава от прозореца, докато изящната порта се отваряше пред тях. Конете влязоха в двора и спряха. Вратичката на каретата се отвори и Уилоу се озова във вътрешен двор, застлан с бял мрамор, обточен със злато. Мраморни стъпала водеха към двойна бронзова врата, също обрамчена със злато. Уилоу реши, че султанът е много богат мъж и не се спира пред никакви разходи за собственото си удобство.

Мустафа я поведе към предния вход, където еничарят, застанал пред вратата, почука силно по нея с дръжката на ятагана си. Вратата се отвори незабавно. Уилоу влезе вътре с диво разтуптяно сърце. Тогава вратата се затвори зад нея. Тя беше като хваната в капан. Някога щеше ли да види отново външния свят?

— Последвайте ме — заповяда стражът. — Султанът ви чака в личните си покои.

Краката на Уилоу отказаха да помръднат, докато Али Хара не я побутна полека напред. Тя беше прекалено уплашена, за да забележи великолепието на сарая; всичко се размиваше пред очите й Едно нещо обаче не можа да не забележи — богатството, златото, украсяващо всичко, върху което попаднеше погледът й, от пискюлите на драперията през статуите, ръбовете на масите от оникс до тавана над главата й.

Вървяха по дълги мраморни коридори, минавайки покрай затворени врати, както и край изящно мебелирани стаи, отворени, за да се виждат. Тя преглътна страха си, когато стигнаха до края на един дълъг коридор и спряха пред една двукрила златна врата, по-красива от всичко, което беше видяла досега. Вратата се отвори.

Погледът на Уилоу беше привлечен от един мъж, седнал на кресло, което не беше изящно като трон, но въпреки всичко внушително. Султанът, защото не можеше да бъде никой друг, беше великолепен в червено-златистата си туника над белите шалвари. Беше обут в меки чехли със златни токи, бяла чалма увенчаваше гъстата му черна коса. Две абаносовочерни деца стояха от двете му страни и вееха с ветрила от пера над главата му, докато няколко въоръжени стражи стояха около него. Ибрахим махна на Уилоу и придружаващите я да се приближат. Заедно с Мустафа и Али Хара, който едва ли не я крепеше, тя се приближи към султана.

Ибрахим се обърна направо към Мустафа:

— На какъв език да говоря с жената, Мустафа? Тя говори ли френски?

— Говоря френски и турски — рече Уилоу, преди Мустафа да отговори.

Тъмният поглед на султана се спря на Уилоу. Ибрахим не беше грозен, реши тя, но имаше някаква студена пустота в очите му, която я плашеше. Гъстите му черни вежди и спретнатата брада бяха тъмни като нощта, но очите му бяха твърде блестящи, прекалено коварни. Той явно се беше стреснал от това, че тя му говори, без да иска позволение.

— Как се казваш, жено?

— Аз съм лейди Уилоу Фоксбърн и настоявам да ме върнете на баща ми.

Веждите на Ибрахим подскочиха рязко нагоре.

— Не можеш да искаш нищо от мене, жено. Платих за тебе с чисто злато. Ти си моя и мога да правя с тебе каквото си поискам. Следователно ще говориш само когато ти заговорят.

— Жената не е твоя, докато не изпълниш твоята част от сделката — напомни му Мустафа.

Ибрахим се намръщи.

— Не ти вярвам, Мустафа. Ако не беше ти и Салиха султан, брат ми щеше да срещне съдбата, която му бях отредил. Искам да огледам жената, за да се уверя, че не съм бил измамен. Свали си фереджето, жено.

Нямаше нищо, което Уилоу да може да направи, за да прикрие оскъдно облечената си фигура от султана. С огромно нежелание тя смъкна фереджето и го пусна на пода. Чу как Ибрахим остро си поема дъх и срещна пронизителния му поглед, без да трепне, отказвайки да бъде сплашена.

Тишината пулсираше, докато Ибрахим я гледаше втренчено.

— Да — пое си дъх той, — тя е прелестна. По-блестяща от луната и звездите.

Издигна се с целия си ръст от креслото и се приближи към нея. Едва тогава Уилоу трепна.

Беше висок като Тарик, но по-страшен, макар и не толкова едър или мускулест като брат си. Спря пред нея и вдигна един кичур от косата й, навивайки го около пръста си. Когато пусна къдрицата, тя възстанови първоначалната си форма, сякаш имаше самостоятелен живот.